Вижда се, че при по-късния вариант някои елементи от този разговор са вмъкнати в беседата между Гандалф и Торин в Торбодън.
От този момент нататък повествованието в късния вариант почти напълно съвпада с ранния, затова не го цитираме тук, с изключение на един пасаж към края. В ранния вариант Фродо отбелязва, че когато Гандалф привършва разказа си, Гимли се разсмива.
— И все пак ми звучи нелепо — каза той, — дори и сега, след като всичко приключи повече от добре. Разбира се, аз познавах Торин; и ми се ще да съм бил там, но по време на първото ти посещение бях другаде. Пък и не ми позволиха да тръгна на похода — прекалено млад съм бил, рекоха, а пък аз вече бях на шейсет и две и се мислех за годен да устоя на всяко изпитание. Е, радвам се, че най-сетне чух целия разказ. Ако наистина е бил целият. Всъщност не вярвам дори и сега да ни казваш всичко, което знаеш.
— Естествено, че не — отвърна Гандалф.
След това Мериадок продължава да разпитва Гандалф за картата и ключа на Траин; в хода на своя разказ (по-голямата част от който е включена в късния вариант, макар и на друго място) Гандалф споделя:
Когато намерих Траин, той бе напуснал народа си преди девет години и поне пет от тях бе лежал в ямите на Дол Гулдур. Не знам как е издържал толкова дълго, нито как е укрил тия неща от своите мъчители. Мисля, че Мрачната Сила не е искала друго от него, освен Пръстена, а след като му го отнела, просто захвърлила сломения пленник да бълнува в ямите додето умре. Дребен пропуск; но се оказа фатален. Често става тъй с дребните грешки.
IV
Гонитбата на пръстена
1
През 3017 година Ам-гъл бил пленен от Мордор, отведен в Барад-дур и там разпитан с жестоки мъчения. Когато изтръгнал от него каквото било възможно, Саурон отново го пуснал на воля. Той не вярвал на Ам-гъл, понеже долавял у него нещо непокоримо, що дори Сянката на Страха не можела да победи другояче, освен като го погуби. Но Саурон прозрял и дълбините на злобата му към ония, които го били „ограбили“, та се досещал, че Ам-гъл ще ги подири да си отмъсти и тъй може би ще отведе съгледвачите до Пръстена.
Ам-гъл обаче не след дълго бил заловен от Арагорн и отведен в Северен Мраколес; и макар че съгледвачите го последвали, нямало как да го освободят, защото наоколо му бдяла зорка стража. А Саурон открай време не обръщал никакво внимание на „полуръстовете“, макар да бил чувал за тях, и още не знаел къде са земите им. Дори с мъчения не успял да изтръгне нищо смислено от Ам-гъл — той не знаел нищо със сигурност, а колкото знаел, изопачавал с лъжи. В крайна сметка Ам-гъл наистина се оказал неподвластен на друга сила, освен гибелта, както предугаждал Саурон — донякъде поради хобитовата си същност, а донякъде и по друга причина, що Саурон не разбирал напълно, понеже сам изгарял от алчен копнеж по Пръстена. Тъкмо тогаз го изпълнила ненавист към Саурон, по-могъща дори от ужаса, тъй като виждал в него своя главен враг и съперник. Тъй дръзнал да се престори, че според него земята на Полуръстовете е недалеч от местата, где някога бил живял край бреговете на Перуникова река.
А като узнал Саурон, че предводителите на враговете му са заловили Ам-гъл, страх велик го обзел и прибързал да стори нещо. Ала всичките му обикновени съгледвачи и емисари не успели да донесат вести. Туй се дължало най-вече на бдителните Дунеданци и измяната на Саруман, чиито слуги изтребвали пратениците на Саурон или ги пращали в лъжлива посока. Саурон проумял това, ала ръката му още не била тъй дълга, че да достигне Саруман в Исенгард. Затуй прикрил знанието си за двойната игра на Саруман, усмирил гнева и търпеливо зачакал, като се готвел за голяма война, при която възнамерявал да помете враговете си в западното море. Накрая решил, че тук никой друг не ще е от полза, освен най-могъщите му слуги, Духовете на Пръстена, що нямали собствена воля и били безпределно покорни на поробилите ги пръстени, които държал Саурон.
Малцина можели да устоят дори на едно-единствено от ония скверни създания и никой (както си мислел Саурон) не би им устоял, когато се сберат под командата на своя страховит предводител, Повелителя на Моргул. Ала една слабост имали тъкмо за тази Сауронова цел — тъй велик ужас ги съпровождал (дори невидими и без одежди), че идването им се долавяло лесно и Мъдреците можели да се досетят за тяхната мисия.