— Ако не приемате гости, трябваше да сте по-бдителни — рекъл Белег. — Защо ме посрещате тъй? Идвам като приятел и търся приятел. Чух, че го наричате Неитан.
— Няма го тук — отвърнал Улрад. — Но откъде знаеш името му, ако не си ни дебнал отдавна?
— Отдавна ни дебне — рекъл Андрог. — Тъй е сянката, що се влачи подире ни. Може би сега ще узнаем истинската му цел.
После заръчал да вържат Белег за едно дърво край пещерата; и когато елфът бил омотан с въжета от глава до пети, разбойниците взели да го разпитват. Но на всичките им въпроси Белег отговарял едно и също:
— Приятел съм на Неитан още откакто го срещнах за пръв път в гората, а тогава той беше невръстно дете. Търся го само от обич и за да му донеса добра вест.
— Хайде да го заколим, та да се отървем веднъж завинаги — гневно предложил Андрог; и погледнал с въжделение към големия лък на Белег, понеже самият той бил стрелец.
Но някои по-мекосърдечни му възразили, а Алгунд рекъл:
— Главатарят може скоро да се завърне; и тогава ще има да съжаляваш, като узнае, че е загубил наведнъж и приятел, и добра вест.
— Не вярвам на приказките на този елф — рекъл Андрог. — Той е съгледвач, пратен от краля на Дориат. Ако наистина носи вест, трябваше да ни я каже; а ние щяхме да преценим дали заради нея да му пощадим живота.
— Ще изчакам главатаря ви — отвърнал Белег.
— Ще стоиш вързан, додето проговориш — рекъл Андрог.
Тогава по заповед на Андрог разбойниците оставили вързания Белег без храна и вода, а после седнали да пируват наблизо; ала той не казал нито дума. Когато отминали още два дни, всички се разгневили, а ги обземал и страх, та искали час по-скоро да напуснат тия места; повечето вече били склонни да погубят елфа. Привечер се сбрали около него и Улрад донесъл главня от огъня пред пещерата. Но в този момент Турин се завърнал. Приближил се тихомълком, както му бил обичаят, спрял в сянката зад кръга от хора и под червената светлина на главнята зърнал измъченото лице на Белег.
Сякаш копие го пронизало право в сърцето и бликнали от очите му сълзи като капки от внезапно разтопен скреж. Втурнал се напред към дървото и викнал:
— Белег! Белег! Как се появи тук? И защо стоиш вързан?
Срязал веднага въжетата около приятеля си и Белег рухнал в прегръдките му.
Скръб и ярост обзели Турин, когато узнал от хората си какво се е случило; ала най-напред трябвало да се погрижи за Белег. Докато вършел това, мислел си за досегашния живот из горите и малко по малко гневът се насочил срещу самия него. Защото често се случвало разбойниците да погубват хора, хванати близо до тяхното свърталище или причакани от засада по пътя, а той не ги възпирал; и често сам им говорел срещу крал Тингол и Сивите елфи, тъй че негова била вината да се отнасят с тях като с врагове. Тогава с болка на сърце се обърнал към своите хора и рекъл:
— Жестоки бяхте и то без нужда. Досега никога не сме измъчвали пленници; ала тъй е — като орки живяхме и в орки се превърнахме. Безплодни и незаконни бяха всичките ни деяния, само на себе си служехме и подхранвахме ненавист в сърцата си.
Но Андрог възразил:
— Та кому да служим, ако не на себе си? Кого да обичаме, щом всички ни ненавиждат?
— Аз поне вече не ще вдигна ръка срещу елфи и люде — рекъл Турин. — Предостатъчно слуги си има Ангбанд. Ако други не пожелаят да споделят моя обет, сам ще тръгна.
Тогава Белег отворил очи и надигнал глава.
— Не ще си сам — промълвил той. — Сега вече мога да изрека добрата вест. Не си изгнаник и името Неитан не ти подхожда. Ако си имал вина, тя е опростена. От година насам те търсят надлъж и шир, за да се върнеш с почести на кралска служба. Прекалено отдавна ни липсва Драконовият шлем.
Но Турин не се зарадвал от тая вест и дълго седял умислен; защото подир словата на Белег отново натегнала сянка в сърцето му.
— Нека отмине нощта — рекъл накрая. — Тогава ще реша. Тъй или иначе, утре ще трябва да напуснем това скривалище; защото не всички ни дирят с добри намерения.
— Че кой ли ни желае доброто? — промърморил Андрог и хвърлил злобен поглед към Белег.
Както всички древни елфи, Белег бързо се възстановявал от преживени несгоди, та на сутринта вече бил добре и рекъл на Турин:
— Повече радост очаквах от вестта, що ти донесох. Нали не ще откажеш да се завърнеш в Дориат?