Затова си избрал ново име и се нарекъл Турамбар, което на езика на Върховните елфи означавало Повелител на съдбата; заживял сред горяните и като спечелил обичта им, помолил ги да забравят предишното му име и да го смятат за роден в Бретилския лес. Ала не забравил докрай старите сметки с Морготовите слуги; и често ходел да гони орките заедно с неколцина храбри мъже, макар че туй не се нравело на вожда. Защото Брандир се надявал да опази народа си чрез смирение и потайност.
— Няма го вече Мормегил — казвал той, — ала внимавайте да не би храбростта на Турамбар да навлече страховита мъст върху Бретил!
Затуй Турамбар скътал черния си меч на тайно място и вече не го носел на бой, а предпочитал да борави с лък и копие. Но не позволявал орките да пресекат Теиглинските бродове или да се приближават до могилата, където почивала Финдуилас. Хауд-ен-Елет било наречено онова място, що означава могила на елфическата девойка, и скоро орките взели да изпитват такъв ужас от него, че го заобикаляли отдалече. А Дорлас рекъл на Турамбар:
— От името се отказа, ала си оставаш Черния меч; и не е ли вярна мълвата, че той е син на Хурин от Дор-ломин и повелител на Хадоровия род?
А Турамбар отговорил:
— Тъй съм чувал и аз. Но ако си ми приятел, моля те да не го повтаряш.
Пътешествието на Морвен и Ниенор към Нарготронд
Когато си отишла Лютата зима, в Дориат пристигнали нови вести от Нарготронд. Защото неколцина, що били успели да се спасят от набега и да преживеят някак зимните студове из пущинака, пристигнали най-сетне да дирят убежище при Тингол и граничните бранители ги отвели пред краля. И някои казвали, че цялата вражеска войска се е оттеглила на север, а други — че Глаурунг още се спотайва в чертозите на Фелагунд; трети твърдели, че Мормегил е загинал, а четвърти — че е омагьосан от дракона и стои там като каменна статуя. Но в едно всички били съгласни: че преди края в Нарготронд се разбрало кой е Черния меч — сам Турин, син на Хурин от Дор-ломин.
Скръб и страх обзели тогаз Морвен и Ниенор; и Морвен рекла:
— В туй съмнение си личи пръстът на Моргот. Няма ли как да разберем истината, та да знаем твърдо, че ни е сполетяло най-лошото?
А Тингол също желаел да узнае повече за съдбата на Нарготронд и вече си бил наумил да прати нататък неколцина, що умеели да се движат потайно, ала вярвал, че Турин наистина е загинал или омагьосан без надежда за избавление, а сърцето му се късало като мислел за мига, когато Морвен ще го узнае със сигурност. Затуй й рекъл:
— Опасни са тия дела, владетелко на Дор-ломин и трябва да се обмислят. Току-виж подобни съмнения наистина се окажат Морготово дело, целящо да ни тласне към прибързани постъпки.
Но от скръб Морвен сякаш била загубила разсъдък и се провикнала:
— Прибързани ли, господарю? Ако синът ми броди гладен из горските дебри, ако линее в окови, ако тялото му лежи непогребано, тогава наистина ще побързам. Тръгвам да го диря, без да губя нито час.
— Владетелко на Дор-ломин — рекъл Тингол, — едва ли би пожелал подобно нещо синът Хуринов. Той би решил, че тук си по-добре опазена, отколкото където и да било другаде — тук, под грижите на Мелиан. От името на Хурин и Турин те призовавам да не бродиш сама сред черните заплахи на днешните страшни дни.
— Не си опазил Турин от заплахите, а сега ме възпираш да ида при него — викнала Морвен. — Под грижите на Мелиан, казваш! Да, като пленница на Пояса. Дълго се колебах, преди да дойда насам, а сега съжалявам, че го сторих.
— Не, владетелко на Дор-ломин — отвърнал Тингол, — щом говориш така, знай едно: Поясът е отворен. Свободна дойде насам; свободна си и да останеш… или да си вървиш.
Тогаз мълчаливата Мелиан продумала:
— Не си тръгвай оттук, Морвен. Верни слова изрече: туй съмнение е от Моргот. Тръгнеш ли, покоряваш се на неговата воля.
— Страхът от Моргот не ще ме удържи да изпълня повелята на кръвта — отвърнала Морвен. — А ако наистина се боиш за мен, господарю, то дай ми спътници от бойците си.
— Не мога да ти заповядвам — рекъл Тингол. — Ала над бойците си имам пълна власт. Пращам ги там, където сам реша.
Нищо повече не изрекла Морвен и заридала; после напуснала кралските покои. Скръб натежала в сърцето на Тингол, понеже му се струвало, че Морвен е обезумяла; и запитал Мелиан дали не ще може да я удържи със своята сила.
— Много мога да сторя срещу прииждащото зло — отвърнала тя. — Ала нямам власт против волята на ония, що искат да си отидат. Туй зависи само от теб. Ако желаеш да я удържиш, ще трябва да го сториш насила. Ала може би все още има начин да промениш решението й.