После избягал по-бързо от вятъра, а те гледали подир него с почуда и страх. И Маблунг рекъл:
— Случило се е нещо необичайно и страховито, за което не знаем. Нека да го последваме и да му помогнем, ако ни е по силите — защото той е обезумял и безразсъден.
Но Турин ги изоставил далече зад себе си, стигнал до Кабед-ен-Арас и спрял; чул грохота на водата и видял, че дърветата наблизо и надалеч са съсухрени и мъртвите им листа се ронят печално, сякаш зима била настанала в първите дни на лятото.
— Кабед-ен-Арас, Кабед Наерамарт! — извикал той. — Не ще оскверня водите, които измиха Ниниел. Защото зли бяха всичките ми дела, а най-страшно излезе последното.
Сетне изтеглил меча си и продумал:
— Здравей, Гуртанг, смъртоносно желязо, ти единствен сега ми остана! Ала познаваш ли друг господар и друга вярност, освен ръката, що те размахва? От ничия кръв не се отказваш. Ще приемеш ли тогаз и Турин Турамбар? Ще ме погубиш ли бързо?
И в отговор от острието долетял студен глас:
— Да, ще изпия кръвта ти, та дано да забравя кръвта на своя господар Белег и кръвта на Брандир, когото посече несправедливо. Бързо ще те погубя.
Тогава Турин забол в земята дръжката на меча, хвърлил се върху Гуртанг и черното острие му отнело живота.
А Маблунг като дошъл, погледнал грозното туловище на мъртвия Глаурунг, после съзрял трупа на Турин и дълбоко се наскърбил, мислейки за Хурин какъвто го бил видял в битката Нирнает Арноедиад и за страшната участ на неговото семейство. Докато елфите стояли там, хората слезли от Нен Гирит да погледат дракона и като видели какъв страшен край е сполетял Турин Турамбар, всички заридали; а елфите се потресли, щом узнали най-сетне какво означавали сетните слова на Турин. Тогава Маблунг изрекъл горчиво:
— Аз също бях замесен в съдбата на Хуриновите чеда и тъй погубих с думи оногова, когото обичах.
После вдигнали Турин и открили, че мечът му се е строшил на две. Тъй изчезнало и последното, що притежавал.
С много труд събрали купища дърва, наклали огромна клада и унищожили трупа на дракона, додето останала само пепел и стрити на прах кости. Но за Турин изкопали гроб и му издигнали могила там, където бил паднал, а до него положили строшения Гуртанг. И когато всичко свършило и песнопойците на елфи и люде го оплакали, заедно довлекли върху могилата грамаден сив камък; и на него елфите изсекли с дориатски руни:
ТУРИН ТУРАМБАР ДАГНИР ГЛАУРУНГА
А по-долу изписали също:
НИЕНОР НИНИЕЛ
Ала тя не била там и никой никога не узнал накъде са я отнесли хладните води на Теиглин.
Тъй свършва Разказът за децата на Хурин — най-дългата от всички балади в Белерианд.
Приложение
От онзи момент на разказа, когато Турин и неговите хора се настаняват в древното жилище на калпавите джуджета върху Амон Руд, липсва цялостно и подробно повествование чак докато „Нарн и Хин Хурин“ продължава с Туриновото пътуване на север след падането на Нарготронд. Все пак от множеството експериментални или обяснителни чернови и записки можем да зърнем много неща, останали скрити зад далеч по-краткия текст на „Силмарилион“, а дори и да срещнем отделни откъси, разработени на нивото на цялата история.
Един откъслечен пасаж описва живота на разбойниците върху Амон Руд малко след тяхното заселване там и дава допълнително описание на Бар-ен-Данвед.
Дълго време разбойниците живели спокойно и приятно. Храната била в изобилие и имали добро убежище — топло, сухо и предостатъчно за всички; защото открили, че при необходимост пещерите можели да подслонят повече от стотина души. Навътре имало друга, по-малка зала с огнище от едната страна, чийто комин минавал през скалата към изкусно укрита пукнатина в склона на върха. Имало и още много помещения, към които се стигало от залата или от коридора — някои били жилища, други служели за работилници или складове. Мим бил далеч по-опитен от тях в трупането на запаси и имал множество съдове и сандъци от камък и дърво, останали още от древни времена. Ала повечето от стаите били пусти; в оръжейниците висели ръждиви и прашни топори и други оръжия, лавиците в килерите били празни, ковачниците отдавна не работели. Само една работилница правела изключение — малка стаичка зад вътрешната зала, в която имало пещ, свързана с комина на голямото огнище. Мим работел там понякога, ала не разрешавал никому да влиза заедно с него.
До края на годината разбойниците не нападнали никого, а за лов и дирене на храна излизали обикновено на малки групички. Но дълго време не успявали да открият обратния път и едва неколцина, между които и Турин, опознали добре околните пътеки. Все пак, като видели, че умел следотърсач може да стигне до тяхното убежище и без помощта на Мим, те разположили денонощна стража край пукнатината в северния склон. Откъм юг не очаквали врагове, нито пък имало опасност някой да изкачи Амон Руд по отвесната скала; но денем обикновено пращали наблюдател горе на върха да оглежда цялата област. Колкото и стръмни да били склоновете, този връх все пак можел да бъде достигнат, защото в скалата на изток от пещерата били изсечени удобни за хората стъпала.