Тъй годината се изнизала без беди и тревоги. Но когато дните взели да намаляват, езерото станало тъмно и хладно, брезите край него захвърлили пъстрата си премяна и налетели проливни дъждове, хората трябвало да прекарват все повече време в пещерата. Скоро им омръзнал подземният мрак и мътната светлина на огъня в общата зала; и повечето от тях взели да мислят, че ще е по-добре, ако не споделят жилището с Мим. Прекалено често се случвало той да изниква от някое сенчесто кътче, докато го мислели, че е съвсем другаде; и когато бил наблизо, обземал ги смут, та всеки разговор секвал. Скоро взели да си говорят само шепнешком.
Ала с Турин не било така и туй ги карало да се чудят; той все повече се сприятелявал със старото джудже и все по-често слушал неговите съвети. През зимните вечери седял с часове наред при Мим, слушайки разкази за древни премъдрости или за дългия живот на джуджето; и никога не го упреквал, че говори зле за Елдарите. Мим изглеждал много доволен и отвръщал на Турин с искрена благосклонност; само него допускал от време на време в своята ковачница и там двамата разговаряли тихичко. Хората обаче не били твърде доволни; а Андрог гледал на всичко туй със завистливо око.
В Текста на „Силмарилион“ не намираме никакви указания как Белег е открил пътя към Бар-ен-Данвед — той просто се появява сред разбойниците „през един сумрачен зимен ден“. В някои кратки бележки се среща идеята, че поради непредвидливостта на разбойниците хранителните запаси в Бар-ен-Данвед намаляват през зимата, а Мим се скъпи да дели с тях корените от своя склад; затова в началото на годината те излизат на голям лов. Наближавайки Амон Руд, Белег се натъква на следите им и според един от вариантите ги проследява до бивака, на който трябва да спрат заради внезапна снежна буря, а според друга версия върви след тях чак до Бар-ен-Данвед и незабелязано се вмъква вътре.
Пак по това време Андрог, търсейки скритите запаси на Мим, се залутва из пещерата и открива тайно стълбище, водещо към плоския връх на Амон Руд (именно по това стълбище част от разбойниците напускат Бар-ен-Данвед при нападението на орките — „Силмарилион“, стр. 265). При тази експедиция или малко по-късно Андрог решава да пренебрегне проклятието на мим, взима лък и бива ранен от отровна стрела — само в един от няколкото варианта на текста се споменава, че стрелата е оркска.
Белег успява да излекува раната, но изглежда, че това съвсем не намалява омразата и недоверието на Андрог към него; а Мим започва още по-люто да ненавижда елфа, който е „развалил“ проклятието му. „Нищо, то ще ухапе отново“ — казва той. По-късно на Мим му хрумва, че ако и той хапне лембас, приготвен от Мелиан, ще си възвърне силата и младостта; и тъй като не успява да открадне, почва да се преструва на болен и моли своя враг за малко лембас. Когато Белег му отказва, омразата на Мим става непоколебима — най-вече заради обичта на Турин към елфа.
Можем да споменем още, че когато Белег изважда пакета с лембас от вързопа си (виж „Силмарилион“, стр. 260, 263), Турин отказва да хапне:
Червените отблясъци на огъня играели по сребристите листа; и когато Турин зърнал печата, очите му станали мрачни.
— Какво си донесъл? — запитал той.
— Най-големия дар, що все още можем да предложим на онези, които обичаме — отвърнал Белег. — Туй е лембас, пътният хляб на Елдарите, от който досега не е хапнал нито един човек.
— Шлема на дедите си ще приема — рекъл Турин — с благодарност, задето си го опазил; но дарове от Дориат не ще докосна.
— Тогаз върни там меча и другите си оръжия — рекъл Белег. — Върни всичко, що си научил и грижите за детството ти. Ала поне не карай хората си да умират сред тази пустош заради твоя каприз. Пък и този хляб бе дар за мен, а не за тебе, тъй че мога да го деля с когото си искам. Не яж, ако ти пресяда на гърлото; но други тук могат да се окажат по-гладни и не тъй горделиви.
Тогава Турин се засрамва и усмирява гордостта си.
В ръкописите срещаме някои допълнителни сведения за Дор-Куартол, Земята на Лъка и Шлема, където Белег и Турин от своята крепост върху Амон Руд стават водачи на силен въоръжен отряд из областта южно от Теиглин („Силмарилион“, стр. 265).