Ето че дошла годината, в която всички очаквали сватбата на кралския наследник; защото по обичай годежът не бивало да трае повече от три години. През едно пролетно утро Алдарион напуснал залива Андуние и потеглил към дома на Берегар; защото трябвало да му гостува, а Ерендис вече била пристигнала там от Арменелос по преките пътища. Когато достигнал върха на възвишението, що укривало залива откъм север, той се обърнал и хвърлил взор към морето. Както често ставало по това време, духал западен вятър, обичан от мореплавателите, що се отправяли към Средната земя, и срещу брега препускали белите гребени на вълните. Тогаз изведнъж го обзел тъй могъщ копнеж по морето, че сякаш грамадна ръка го стиснала за гърлото, дъхът му спрял и сърцето му заподскачало. С непосилна мъка се овладял, обърнал гръб и продължил по пътя; и нарочно избрал да мине през гората, където някога бил видял да препуска Ерендис, прекрасна като елдарска девойка; ала тя не била там и желанието отново да зърне лицето й го накарало да побърза, та още преди вечерта достигнал дома на Берегар.
Тя го посрещнала с радост и Алдарион се развеселил; не казал обаче ни дума за сватба, макар всички да мислели, че тъкмо затуй е дошъл по Западните земи. Дните минавали и Ерендис забелязала, че той все по-често замлъква сред всеобщото веселие; и ако се случело рязко да погледне към него, срещала угрижения му взор. Изтръпнало тогава сърцето й; защото сините очи на Алдарион сега й се стрували сиви и хладни, ала въпреки туй в тях сякаш долавяла неутолима жажда. Твърде често била виждала преди този поглед и се бояла от онова, което вещаел; но не казвала нищо. А Нунет забелязала какво става и била доволна; защото, както казвала, „словата отварят рани“. Не след дълго Алдарион и Ерендис заедно отпътували за Арменелос и колкото по-далеч отивали от морето, толкова повече се завръщало прежното му веселие. Ала все тъй не споделял нищо за безпокойствата си; защото наистина се борел и не знаел що да реши.
Тъй отминала годината, а Алдарион не продумвал ни за морето, ни за сватба; но често посещавал Ромена и оставал задълго при Дръзновените. Най-подир, когато почнала следващата година, кралят го призовал в покоите си; а сега помежду тях царял покой и нищо не помрачавало обичта им.
— Сине мой — рекъл Тар-Менелдур, — кога ще ме дариш с дъщерята, за която отдавна копнея? Вече минаха над три години, а туй е премного. Чудя се как можа да изтърпиш толкова дълго.
Не отвърнал веднага Алдарион, но накрая изрекъл:
— Пак ме споходи старата болка, татко мой. Много са осемнайсет години въздържание. Не намирам вече покой ни в постелята, ни върху коня и мъка е да усещам под нозете си твърдата суша.
Наскърбил се Тар-Менелдур и съжалил сина си; ала не разбирал болката му, понеже сам той никога не бил влюбен в корабите и затова му рекъл:
— Уви! Вече си обвързан. А по нуменорските закони и според почтените обичаи на Елдарите и Едаините един мъж не бива да има две съпруги. Не можеш да се обречеш на Морето, щом си сгоден за Ерендис.
Ожесточило се тогаз сърцето на Алдарион, понеже тия слова му напомнили за разговора с Ерендис в Емерие; и си помислил (макар и погрешно), че тя се е наговорила с баща му. А бил упорит, та винаги се отдръпвал, колчем му хрумнело, че другите го тласкат по нежелан път.
— Дори и женен, ковачът кове, ездачът препуска, а миньорът копае — рекъл той. — Тогава защо да не плава морякът?
— Ако ковачът стоеше край наковалнята по пет години, малцина биха избрали този занаят — отвърнал кралят. — Рядко се женят моряците и търпят този живот, защото тъй им се налага да си печелят хляба. Но кралският наследник не е моряк по задължение и има правото да избира.
— Не само за препитание се бори един мъж — рекъл Алдарион. — А и занапред има още много години.
— Не е тъй — възразил Менелдур. — Ти смяташ, че всички са щастливци като теб; по-кратък живот има Ерендис и по-бързо текат годините й. Тя не е от потомците на Елрос и твърде дълго вече те чака.