— Тя устоя цели дванайсет години, докато копнеех за нея — отвърнал Алдарион. — Сега искам само една трета от това време.
— Тогава не бяхте сгодени — рекъл Менелдур. — Ала вече нито ти си свободен, нито тя. И ако е устоявала, струва ми се, че е било от страх пред онуй, що сега вероятно ще стане, ако не се овладееш. Сигурно някак си успокоил страховете й; и макар че не си казал нищо открито, в моите очи си обвързан.
Тогава Алдарион гневно изрекъл:
— По-добре да говоря сам с моята годеница, а не чрез посредник.
И напуснал баща си. Скоро подир туй разказал на Ерендис за копнежа си отново да отпътува по морската шир, като добавил, че е загубил сън и покой. А тя седяла безмълвна и бледа. Накрая продумала:
— Мислех, че си дошъл да говорим за сватба.
— Ще го сторя — отвърнал Алдарион. — Още щом се завърна, стига да ме изчакаш. — Ала видял скръбта по лицето й, та се трогнал и му хрумнало нещо друго. — Нека е още сега — рекъл той. — Ще се оженим преди края на тази година. А сетне ще изградя кораб, какъвто Дръзновените още не са строили — дворец за теб над вълните. И ти ще отплаваш с мен, Ерендис, под закрилата на Валарите, на Явана и Ороме, които обичаш; ще достигнем земи, където ще ти покажа гори, каквито никога не си виждала — в тях и днес пеят Елдарите; гори, по-просторни от цял Нуменор, волни и диви от самото начало на дните, из които още се чува мощният рог на Владетеля Ороме.
Но Ерендис заплакала.
— Не, Алдарион — рекла тя. — Радвам се, че на света все още има чудеса, за каквито разказваш; ала аз никога не ще ги видя. Защото не го желая — на нуменорските гори съм отдала сърцето си. И уви, ако от обич към теб тръгна с кораб, вече не ще се завърна. Туй е непосилно за мен; ще умра надалеч от бреговете. Морето ме ненавижда; и сега си отмъщава задето те откъснах от него, без да съм твоя. Върви, господарю! Но имай милост и не се бави тъй дълго, както преди.
Смаял се тогава Алдарион; защото както бил отговорил с безсмислен гняв на баща си, тъй му говорела сега Ерендис, ала от обич. Не отплавал тази година; но не намирал ни покой, ни радост.
— Надалеч от земите тя ще умре! — казвал той. — Аз пък ще умра, ако остана на суша. Щом е тъй, за да бъдем някога заедно, трябва да отпътувам сам и то час по-скоро.
Приготвил се тогава да отплава напролет; и Дръзновените се възрадвали, макар че никой друг на острова не подозирал какво ще се случи. Сбрали екипаж за три кораба и през месец Виресе поели на път. Ерендис сама закрепила зелена вейка от ойолайре върху носа на „Паларан“ и крила сълзите си чак додето корабът се изгубил отвъд големия нов вълнолом.
Шест години отминали преди Алдарион да се завърне в Нуменор. Дори и кралица Алмариан го посрещнала по-хладно от друг път, а Дръзновените били загубили хорската почит; защото народът смятал, че се е отнесъл зле към Ерендис. Ала той наистина бил отсъствал по-дълго, отколкото възнамерявал, тъй като заварил пристанището Винялонде напълно опустошено и морската стихия осуетила всичките му опити да го възстанови. Хората по крайбрежието вече се бояли от Нуменорците, а някои дори не криели своята неприязън; и Алдарион дочул мълва за някакъв владетел в Средната земя, който ненавиждал пришълците от корабите. А когато пожелал да се завърне към родния край, от юг налетял могъщ вихър, та го отнесъл далече на север. Задържал се известно време в Митлонд, но когато корабите отново поели през морето, вихрите пак ги помели на север, към страховити ледени пущинаци, където дълго страдали от люти студове. Най-сетне вълните и ветровете се смилили над пътниците, ала когато Алдарион погледнал с копнеж от носа на „Паларан“ и зърнал в далечината Менелтарма, взорът му паднал върху зелената вейка и видял, че е повехнала. Ужас го обзел, понеже никога не се било случвало клонче от ойолайре да повехне, додето го ръси морската пяна.
— Замръзнало е, капитане — рекъл морякът, който стоял до него. — Прекалено студено беше. Радвам се, че най-подир видяхме Колоната.
Когато Алдарион подирил Ерендис, тя била благосклонна, но не изтичала да го посрещне; дълго стоял пред нея и не намирал що да каже.
— Седни, господарю — рекла Ерендис — и най-напред ми разкажи за делата си. Сигурно много си видял и сторил през тия дълги години.
Заговорил Алдарион колебливо, а тя слушала и мълчала, докато той разправял за всички пречки и изпитания; а като свършил, му рекла:
— Благодаря на Валарите, по чиято милост най-сетне се връщаш. Но им благодаря и за туй, че не тръгнах с теб; защото щях да повехна далеч преди зелената вейка.