— Аз пък напоследък твърде често си мислех, че тъй предпочиташ — рекъл Алдарион. — Ала нека не се гневим, ако и да не мислим еднакво. Виж се в огледалото, Ерендис. Хубава си и възрастта още не е хвърлила сянка по твоя лик. Предостатъчно време имаш, та да прежалиш мъничко и за мен. Две години! Само за две години те моля!
А Ерендис му отговорила:
— Кажи по-скоро: „Две години ще взема, искаш или не искаш“. Вземи ги тогава! Ала не повече. Щом в жилите ти тече кръвта на Еарендил, значи трябва да бъдеш верен на думата си.
На другата сутрин Алдарион потеглил набързо. Вдигнал Анкалиме от постелята и я целунал; но макар че се вкопчила в него, той я оставил и препуснал по пътя. Скоро големият кораб вдигнал платна от Ромена. „Хирилонде“ било името му, що означава Търсач на пристанища; ала напуснал Нуменор без благословията на Тар-Менелдур; а Ерендис нито дошла на пристанището да закрепи Зелената вейка на завръщането, нито пратила някого да стори туй вместо нея. С мрачно и тревожно лице стоял Алдарион на носа на „Хирилонде“, където жената на неговия заместник била закрепила клон от ойолайре; но не погледнал назад чак додето Менелтарма изчезнала надалеч сред здрача.
През целия този ден Ерендис се затворила насаме със скръбта; ала дълбоко в сърцето си усещала новата болка на хладен гняв, що наранила жестоко любовта й към Алдарион. Ненавиждала Морето; а сега не искала да погледне дори и дърветата, които обичала някога, защото й напомняли за корабни мачти. Затуй не след дълго напуснала Арменелос и се преселила насред острова в Емерие, където вятърът вечно разнасял надлъж и шир кроткото блеене на овцете.
— По-сладък е за ушите ми този звук от грозния крясък на чайките — рекла тя, като спряла пред прага на бялата къща, подарена от краля; а къщата била върху полегат склон, обърнат на запад и наоколо се разстилали просторни ливади без зид или ограда, която да ги дели от пасищата.
Със себе си водела Анкалиме и двете заживели самотно. Защото Ерендис не пожелала да доведе в новия дом никого, освен няколко слугини; и все се стараела да внуши на детето собствените си мисли, напоени с дълбоко огорчение от мъжете. И наистина, Анкалиме рядко виждала мъж, понеже Ерендис не държала чифлик, а за малцината селскостопански работници и пастири имало дом далече настрани. Други мъже не идвали, освен някой кралски пратеник от време на време; и всеки пратеник гледал да тръгне назад час по-скоро, защото за мъжете в къщата сякаш се таял хлад, що ги заставял да бягат, а докато били там, смеели да говорят само шепнешком.
Една сутрин, малко след пристигането си в Емерие, Ерендис се събудила от птичи песни и съзряла върху перваза двете елфически птици, които била забравила в Арменелос.
— Бягайте, сладки глупачета! — рекла тя. — Няма тук място за вашата радост.
Секнала тогаз песента им и птиците литнали над дърветата; три кръга описали над покрива и се отдалечили на запад. Същата вечер кацнали в бащиния й дом върху перваза на стаята, където били преспали двамата младоженци на връщане от празника в Андуние; и там ги открили на следващото утро Нунет и Берегар. Ала когато Нунет протегнала ръце към тях, птиците плеснали с криле и отлетели, а тя гледала подир тях, додето се превърнали в точици под слънчевите лъчи далеч над морето, устремени обратно към земите, откъдето били дошли.
— Значи пак я е изоставил — промълвила Нунет.
— Тогава защо не ни е пратила вест? — запитал Берегар. — Защо не е дошла при нас?
— Стига ни и тази вест — отвърнала Нунет. — Тя е прогонила елфическите птици, а туй не е на добро. Беда предвещава. Защо, защо, дъще моя? Нима не си знаела каква съдба те очаква? Но нека я оставим на мира, Берегар, където и да е днес. Този дом не е вече неин и не ще й дари изцеление. Алдарион ще се завърне. И дано тогаз Валарите да й дадат мъдрост… или поне мъничко женска хитрост!
Когато дошла втората година от заминаването на Алдарион, по молба на краля Ерендис заповядала къщата в Арменелос да бъде подготвена и украсена; но самата тя не показвала с нищо, че смята да се завърне. А на краля пратила следния отговор: „Ако ми повелиш, ще дойда, атар арания. Но длъжна ли съм сега да бързам? Не ще ли имам предостатъчно време, когато зърнат платната му далече на изток?“. А за себе си добавила: „Нима кралят иска да чакам на кея като моряшко момиче? Бих желала, ала отдавна вече не съм такава. Свърши тази песен и не ще се запее отново.“
Но годината отминала, а платната не се появили; превалила и следващата година, та дошла есента. Тогава Ерендис станала мрачна и мълчалива. Заповядала да затворят къщата в Арменелос и вече никога не напускала своя дом в Емерие за повече от няколко часа. Колкото обич запазвала още, отдавала я на дъщеря си и тъй се вкопчвала в нея, че не желаела да пуска Анкалиме на гости дори при Нунет и други роднини в Западните земи. Сама се заела с цялото възпитание на детето; и Анкалиме се научила от Ерендис да чете, да пише и да говори елфическия език, както бил обичаят на всички високопоставени люде в Нуменор. Защото по Западните земи този език бил широко разпространен в родовете на знатни хора като Берегар и Ерендис рядко говорела на нуменорски, макар че Алдарион го предпочитал. Освен туй Анкалиме узнала много за Нуменор и древните времена от книгите и свитъците, що се съхранявали в техния дом; а без да знае Ерендис, слугините разказвали на детето и други неща за далечни земи и хора. Ала в тия приказки удържали езиците си, понеже се бояли от своята господарка; и рядко намирала Анкалиме на какво да се смее в бялата къща сред Амарие. Тихо било там и не звучала музика, сякаш още почитали духа на скъп покойник; защото по онова време в Нуменор само мъжете свирели на инструменти и единствената музика, която чувала Анкалиме, звучала в песните на жените, когато се трудели извън дома, надалеч от слуха на Бялата господарка. Ала Анкалиме вече била седемгодишна и при всеки удобен случай се измъквала към просторните ридове, където можела да тича на воля; а понякога срещала пастирка със стадо и обядвала при нея под открито небе.