Един ден през това лято някакво момченце с година-две по-голямо от нея пристигнало в дома им със заръка от далечен чифлик; и Анкалиме го видяла в задния двор с къшей хляб и чаша мляко. Момчето я погледнало с пренебрежение и продължило да пие. После оставило чашата.
— Зяпай, щом толкова ти се иска — рекло то. — Хубавичка си, но твърде мършава. Искаш ли да похапнеш?
И извадило погача от торбата си.
— Махай се Ибал! — викнала една старица от прага на млекарната. — И тичай по-бързо с тия дълги нозе, инак додето стигнеш, току-виж си забравил какво заръчах да предадеш на майка си!
— Дето си ти, бабо Замин, няма нужда от куче! — викнало хлапето, после изджавкало, хукнало през вратата и се отдалечило надолу по хълма.
Старата Замин била местна жена — устата и опърничава, та не се плашела лесно дори и от Бялата господарка.
— Що за шумно създание беше това? — попитала Анкалиме.
— Момче — отвърнала Замин, — ако разбираш що означава тая дума. Знаят само да трошат и да ядат. Ама че юнак ще завари баща му, когато се върне; но ако се позабави още, може и да не го познае. Туй бих го рекла и на някои други.
— Значи момчето има и баща, така ли? — пак попитала Анкалиме.
— Ами да — рекла Замин. — Улбар се казва и беше пастир при един от владетелите далече на юг — наричаме го Владетеля на пастирите и е сродник на краля.
— Тогава защо бащата на туй момче не си е у дома?
— Затуй, херинке — отвърнала Замин, — че чу за ония Дръзновени, отиде при тях и замина с баща ти, господаря Алдарион; но накъде и защо, само Валарите знаят.
Същата вечер Анкалиме изведнъж рекла на майка си:
— Наистина ли наричат баща ми господаря Алдарион?
— Така е — рекла Ерендис. — Но защо питаш?
Говорела тихо и хладно, ала всъщност тръпнела от съмнения и тревога; защото дотогава нито веднъж не си били продумвали за Алдарион.
Вместо да отговори, Анкалиме пак я запитала:
— А кога ще се върне?
— Не ме питай! — рекла Ерендис. — Не знам. Може би никога. Ала не се безпокой; имаш си майка и додето я обичаш, тя не ще те напусне.
Повече Анкалиме не проговорила за баща си.
Дните се нижели, отминала година, после още една; напролет Анкалиме навършила девет години. Агънца се родили и израснали; минало стригането на стадата; жарко лято изсушило тревите. Дошла дъждовна есен. Тогава откъм Изтока под буреносен вятър се задал „Хирилонде“ и през мъгливото море довел Алдарион в Ромена; и вестта стигнала до Емерие, ала Ерендис мълчала. Нямало кой да посрещне Алдарион на кея. Дълго яздил той под дъжда към Арменелос; и заварил дома си затворен. Мъка го обзела, но не подирил вести от никого; най-напред искал да види краля, защото имал много неща да му каже.
Не очаквал топло посрещане и наистина тъй се оказало; и Менелдур му заговорил като крал на капитан, чиито дела са под съмнение.
— Дълго те нямаше — рекъл студено кралят. — Цели три години отминаха от датата, що сам бе определил за завръщане.
— Уви! — отвърнал Алдарион. — Дори и на мен ми омръзна морето, та душата ми отдавна се стремеше на запад. Ала бях задържан против своята воля — много имаше да се върши. Всичко пропада там, където ме няма.