Сибин Майналовски
Недовършено летене
— Долар и двайсет, ако обичате.
От полусънното му състояние го извади грубият, леко дрезгав глас на сервитьорката, който натрапчиво контрастираше с меката мелодия на „Скорпиънс“, лееща се от разнебитените тонколони на кафенето. Лари бръкна в джоба си, извади смачкана на топка банкнота и я плъзна по издраскания плот, без дори да я погледне. Сервитьорката, която сякаш бе излязла от ТВ-реклама за целулит, му подаде някакво ресто, което той натика в джоба си, без да го преброи. Хвърли поглед към масата, отрупана с чашки от кафе, изненада се кога е успял да изпие толкова и излезе навън.
Студеният ноемврийски вятър сякаш го преряза с нож. Закопча догоре коженото си яке и по навик потърси из джобовете си цигари. Колкото и да е странно, имаше — някакъв предисторически пакет кемъл се беше забутал във вътрешния му джоб. Лари извади последната цигара, изхвърли пакета на тротоара („Майната й на културата!“ — помисли си мрачно и се ухили) и се опита да запали. Успя, по негова преценка, на седемдесетия път, дръпна силно и усети познатото замайване. Дори не се закашля. „Я гледай, не съм пушил оттогава, а нищо ми няма… Да, Хосе, и това го има на белия свят — белия свят с черните хора по него.“
Тръгна по улиците без определена цел. Просто искаше да се поразходи, за да не мисли за…
След като болката му попремина, осъзна, че се е спрял пред сергията на уличен продавач на компактдискове. Младежът, който сигурно нямаше и седемнайсет, бе надул до дупка разбрицаната си уредба и от колоните гърмеше „Диви коне“. Неговото парче… Учуди се колко топло е бащинското чувство, което се появи заедно с тези думи. Протегна ръка като робот и взе прозрачната пластмасова кутийка. Отвътре го гледаше приветливо, красиво и усмихнато лице. Но не неговото.
Усети, че продавачът го наблюдава втренчено, затова бръкна в портфейла си, извади първата попаднала му банкнота и му я подаде. С крайчеца на окото си забеляза как младежът зяпна от изненада — е, все пак банкнота от хиляда долара не се вързва много с кожено яке, коса на опашка и калъф на китара, небрежно преметнат през рамо… Грабна диска и се отдалечи с бързи крачки от сергията. Защо бе, глупак? — прошепна някакъв глас в ъгъла на съзнанието му. Разкарай се! — промълви наум Лари и се взря в обложката. От нея продължаваше да го гледа триизмерното лице на Тони. Бившето гадже на бившата му приятелка.
Спомни си как преди две години бе отишъл при президента на „Саймън Рекърдс“ и му бе предложил да работят заедно. Възрастният мъж бе прослушал демодиска и обяви, че е страхотен. Но още тогава честно предупреди Лари каква ще е реакцията на борда на директорите. Щяха да му предложат две възможности — или да го издават, но отсега нататък да гледа глупавата си физиономия само в огледалото, или да продължи да бъде талантлив, но никому неизвестен млад китарист, който свири за жълти стотинки в местния рок-клуб.
Така и стана.
Лари избра първата възможност. Разтичаха се и на бърза ръка му намериха заместник. Всъщност Лари сам го предложи. Колкото и да го мразеше, все пак предпочете зад името му да стои лицето на познат, пък бил той предишният любовник на приятелката му. Пък и Тони наистина беше красив. Със свободно падащата около очите му руса коса и замечтания си поглед той мигом спечели благоволението на шефовете на „Саймън Рекърдс“. Един от тях, пиян до козирката, на една от промоциите цинично бе обяснил на Лари: „На народа, моето момче, му е писнало от грозници!“
Това се бе случило преди две години и три диска време. Психогенната музика на Лари се бе харесала и му бе донесла популярност… но популярност само на теория. В действителност можеше с часове да се разхожда по улиците като сега и никой да не извика от другия тротоар: „Хей, това не е ли Лари?“, или: „Мистър, бихте ли ми дали автограф?“ Не, автографите бяха превилегия на Тони. И снимките. И интервютата. И промоциите. Всичко. Тони бе параванът, зад който се криеше грозното лице на Лари.
Лари хвана диска гнусливо, само за ъгълчето, сякаш се боеше от зараза, и го хвърли с все сила на земята. На всички страни се разхвърчаха парчета пластмаса. Минувачите се обърнаха, един направи красноречив жест около слепоочието си. Лари въздъхна. „Така е, Хосе, и това се случва понякога — позволиш на един красавец да те замества някъде и след време откриваш, че те замества не само по обложките…“
Когато застана пред прага на студиото, извади магнитна карта и я прекара през процепа на компютъра. Вратата избръмча и се отвори.
Лари влезе и вдъхна с пълни гърди познатия въздух. Тук беше в безопасност. Колко безсънни нощи помнеха тези плеъри, рекордъри, пултове, микрофони и тъй нататък… Дори когато му е било тъжно, бил е вбесен или разстроен, чувствал е механичният подтик да дойде тук и да свири, да свири… Докато го заболят сърцето и пръстите.