Отново напълних лулата и разтръсках мислите си, като се стараех да не движа много главата. Търсех причината, поради която би носил резервна табакера с три цигари, непредназначени за пушене и във всяка скрито името на друг мъж. Кой би открил това име?
Избутах бутилката настрани и се усмихнах широко. Всеки, който претърси джобовете му — внимателно и без да бърза. Кой би го направил? Ченге. И кога? Ако господин Линдли Пол умре или пострада при загадъчни обстоятелства.
Махнах шапката си от телефона и се обадих на човек на име Уили Питърс. Работеше нещо в застрахователния бизнес или поне така твърдеше и като допълнително занятие продаваше липсващи в указателя телефонни номера, извлечени с подкупи от шофьори и слугини. Вземаше по пет долара. Реших, че мога да ги заделя от ония петдесет на Линдли Пол.
Уили Питърс разполагаше с онова, което търсех. Един номер от Брентън Хайтс.
Позвъних на Рийвис в участъка. Той каза, че всичко било наред, само дето не сколасвал да поспи, а аз да съм си държал устата затворена и да не съм се притеснявал, макар че е трябвало да му кажа за момичето. Отвърнах, че е прав, но може би той самият също има дъщеря и не би искал да я награчат рояк репортери с камерите си. Отговори, че имал и случаят не ме представял в особено благоприятна светлина, но това можело да се случи на всеки и хайде, дочуване.
Обадих се и на Макгий Виолетката, за да го поканя на обяд някой ден, след като е бил на зъболекар да му пломбират кътниците и го боли устата.
Той обаче беше отишъл във Вентура да кара някакъв затворник. После позвъних в Брентъд Хайтс — на номера на Сукесян Медиума.
След малко чух женски глас с лек чуждестранен акцент:
— Алоу!
— Може ли да говоря с господин Сукесян?
— Ужжжасно съжжжалявам. Сукесян никога не разговаря по телефон. Аз съм негова секррретарка. Да му предам нещо?
— Да. Имате ли молив?
— Но разбиррра се, има молив. Какво да предам, моля?
Първо й продиктувах името, адреса, професията и телефонния си номер. Проверих дали ги е записала правилно. После казах:
— Обаждам се във връзка с убийството на един човек на име Линдли Пол, станало снощи край Палисадите, близо до „Санта Моника“. Бих иска да се допитам до господин Сукесян.
— Той ще се радва. — Гласът й беше спокоен като стрида. — Но не мога да ви определя среща днес. Господин Сукесян винаги ужжжасно зает. Можжже би утре…
— Следващата седмица ме устройва чудесно — отвърнах сърдечно. — Никой не бърза, когато се разследва убийство. Само му предайте, че му давам двайсет и четири часа, преди да съобщя в полицията каквото знам.
Настъпи мълчание. Може би рязко поемане на дъх, а може би шумове по трасето. После бавният глас с чуждестранния акцент се обади отново:
— Ще му пррредам. Аз не ррразбира…
— Побързай, ангелче. Ще чакам в кантората си.
Затворих телефона, опипах темето си, прибрах трите визитки в портфейла и реших, че ми се е дояло нещо топло. Излязох да хапна.
4. Втора реколта
Индианецът вонеше. Смрадта вече бе проникнала в приемната, когато чух, че външната врата се отваря, и станах да видя кой е. Той стоеше вътре досами вратата като излят от бронз. Беше огромен мъжага от кръста нагоре, с мощен гръден кош.
Като изключим това, видът му беше окаян. Носеше кафяв костюм, твърде тесен за него. Шапката му бе поне с два номера по-малка и онзи, на когото е била по мярка, обилно се беше потил в нея. Носеше я горе-долу там, където една къща би носила ветропоказателя си. Яката му прилягаше като конски хамут и имаше, общо взето, същия мръснокафяв цвят. Под нея висеше вратовръзка, която се мандахерцаше над закопчаното му сако. Възелът й очевидно бе стяган с клещи, защото бе с големината на грахово зрънце. По голия му врат, над яката, беше вързано нещо като черна панделка.
Индианецът имаше широко плоско лице с месест орлов нос, който изглеждаше здрав като носа на морски кръстосвач. Очите му бяха без клепки, бузите увиснали, раменете като на ковач. Позачистеха ли го малко и ако го облечеха в бяла нощница, щеше да заприлича на много рошав римски сенатор.
— Хм — рече той. — Идваш бързо. Идваш сега.
Посочих с палец вътрешната стая и се върнах в нея. Той ме последва мудно, като при движението си вдигаше шум колкото муха. Седнах зад бюрото си и му посочих отсрещния стол, но той остана прав. Черните му очички гледаха враждебно.
— Къде да дойда? — позаинтересувах се.
— Хъ. Аз Втора реколта. Аз холивудски индианец.
— Седнете, господин Реколта.
Той изсумтя и ноздрите му станаха бая широки. Те и преди си бяха широки като миши дупки.