— Напълно възможно — каза Сукесян. — И при положение, че не са ви убили, може би не са имали намерение да убиват и Линдли Пол. Само да го напердашат.
— Да — отвърнах. — А ето и другата възможност. Трябваше да ми хрумне по-рано. Ако Линдли Пол наистина се е страхувал от някого и е искал да остави съобщение, то може би на тези визитки все пак пише нещо — със симпатично мастило.
— Това попадна в целта. — Усмивката не помръдна от лицето му, но в ъгълчетата на устата му се появиха малко повече бръчици, отколкото в началото. Времето бе прекалено кратко, за да преценя точно.
Светлината в млечния глобус изведнъж угасна. В същия миг в стаята стана тъмно като в гроб. Не виждах дори собствената си ръка. Ритнах стола назад, измъкнах пистолета и заотстъпвах.
Нещо раздвижи въздуха покрай мен и в същия миг ме лъхна силната землиста миризма. Беше направо неестествено. Без да сбърка на косъм времето или мястото дори в тази пълна чернилка, индианецът ме удари отзад и сграбчи лактите ми. Започна да ме повдига. Можех да освободя ръката си с пистолета и да обсипя стаята със слепи изстрели, но не направих опит. Нямаше никакъв смисъл.
Индианецът ме повдигна, прилепил лактите ми към тялото, сякаш бе парен кран. После силно ме тръшна на земята и ме сграбчи за китките. Изви ги назад. В гърба ми се заби коляно, остро като крайъгълен камък. Опитах се да извикам. Въздухът се запъна в гърлото ми и не можа да излезе.
Индианецът ме отхвърли настрани и докато падахме, оплете крака в моите. Силно се удари в пода, понесъл отгоре си и част от моето тегло.
Все още имах пистолета. Индианецът не знаеше за него или поне не личеше от действията му. Беше заклещен между двама ни. Започнах да го извъртам.
Светлината блесна отново.
Сукесян стоеше зад бялата маса и се облягаше отгоре й. Изглеждаше по-стар. На лицето му имаше изражение, което не ми хареса. Видът му недвусмислено говореше, че му се налага да свърши нещо, което не му е по вкуса, но въпреки това ще го направи.
— Значи симпатично мастило — тихо процеди той.
После завесите се разделиха със свистене и в стаята се втурна слабата мургава жена с вонящ бял парцал в ръце. Тя се наведе над мен, пронизвайки ме с изгарящи черни очи, и лепна парцала върху лицето ми.
Индианецът изсумтя зад мен и стисна лактите ми още по-силно. Нямаше как. Трябваше да вдишам хлороформа.
Сякаш тежка ръка стягаше гърлото ми. Силните сладникави изпарения се просмукваха в мен. И се отнесох.
Миг преди да загубя съзнание, чух как някой стреля два пъти с пистолет. Звукът сякаш нямаше нищо общо с мен.
Отново лежах навън, досущ като предната нощ. Този път обаче беше ден и слънцето прогаряше дупка в десния ми крак. Виждах нажежено синьо небе, очертанията на хребет, нискостеблен дъб, разцъфнала юка, щръкнала върху склона на някакъв хълм, и пак нажежено синьо небе.
Седнах. Хиляди дребни иглици се забиха в левия ми крак. Разтрих го. Разтрих и стомаха си. Хлороформът ме удари в носа. Чувствах се кух и вонящ като стар нафтов варел.
Изправих се, но не се задържах дълго така. Повръщах по-лошо и от предната вечер. С повече спазми, по-силни ледени тръпки и по-жестоки болки в стомаха. Отново се изправих.
Бризът откъм океана прехвърли хълма и ми вдъхна малко живот. Запрепъвах се като пиян, за да огледам следите от автомобилни гуми върху червената глина, а после и голям железен кръст, някога бял, но вече със силно олющена боя. Беше обсипан с празни фасонки за електрически крушки и се възправяше върху напукан постамент от бетон, в който зееше отворена врата. Вътре се виждаше зеленясал меден превключвател.
Зад постамента видях краката.
Стърчаха нехайно изпод храст. Бяха в обувки с твърди бомбета — каквито носеха колежаните в годината преди войната. От сума време не бях виждал подобни обувки — освен веднъж.
Приближих, разтворих храстите и заразглеждах индианеца.
Широките му силни пестници лежаха покрай тялото, огромни, празни и отпуснати. В мазната му черна коса имаше бучки пръст, сухо листо и семена от дива салата. По кафявата буза се плъзна слънчев лъч. Мухите биха открили върху корема му прогизнало от кръв място. Очите му бяха като други очи, които бях виждал, и то не един или два пъти — притворени, ясни, но играта зад тях беше свършила.
Отново беше облечен със смехотворните си дрехи за улицата, а мазната му шапка лежеше край него с все още обърната кожена лента. Той вече не беше нито смешен, нито жесток, нито противен. Един беден нещастник, който така и не бе успял да разбере за какво става дума.