Аз го бях убил, разбира се. Изстрелите, които бях чул, бяха от собствения ми пистолет. Него обаче не открих. Пребърках дрехите си. Другите две Сукесянови визитки също липсваха. Нищо повече. Тръгнах по следите на автомобилните гуми, докато стигнах до път с дълбоки коловози, който ме изведе в подножието на хълма. Далеч под мен проблясваха коли, когато слънчевата светлина се отразяваше в някое предно стъкло или фар. Освен това имаше бензиностанция и няколко къщи. Още по-надалеч се мержелееше морската синева, някакви кейове, дългата извивка на бреговата ивица към нос Фърмин. Имаше малко мараня. Не виждах остров Каталина.
Очевидно хората, с които си имах вземане-даване, предпочитаха да действат все в този край.
Беше ми необходим половин час, за да стигна до бензиностанцията. Обадих се в Санта Моника за такси. Прибрах се с него чак до вкъщи, в „Бърглънд“, на три пресечки от кантората, преоблякох се, сложих последния си пистолет в кобура и седнах до телефона.
Сукесян не си беше вкъщи. Никой не отговаряше на номера. Каръл Прайд също не отговаряше. Не го и очаквах. Вероятно пиеше чай с госпожа Филип Кортни Прендъргаст. Полицейският участък обаче отговори и Рийвис все още беше там. Веднага си пролича, че не ми се радва особено.
— Нещо ново около убийството на Линдли Пол? — попитах го аз.
— Мисля, че ти казах да забравиш за тази работа. И го казах съвсем сериозно. — Гласът му звучеше заплашително.
— Вярно, че ми каза, ама нещо не ми излиза от главата. Не обичам половинчатите работи. Май съпругът е в дъното на цялата история.
Той помълча известно време. После рече:
— Чий съпруг, умнико?
— Съпругът на мадамата с нефритеното герданче, естествено.
— О, разбира се, не можа да се сдържиш да не изровиш коя е.
— Това някак само се напъха в ръцете ми — отвърнах, — трябваше само да се пресегна.
Той отново замълча. Този път мълча толкова дълго, че чух полицейското съобщение за открадната кола по предавателя в стаята му.
После Рийвс заговори много бавно и разчленено.
— Слушай, ченге, иска ми се да ти продам една идея. Може пък и да успея. Тя ти гарантира спокойствието. От полицията някога са ти дали разрешителното, а шерифът ти е връчил специална значка. Всеки по-раздразнителен капитан, пък дори и обикновен лейтенант като мен може да направи така, че за един ден да ти отнемат и двете. Какво са ти донесли разрешителното и значката? Не ми отговаряй, ще ти кажа. Донесли са ти обществено положение на хлебарка. Станал си едно наемно леке. Трябвало е само да похарчиш последните си сто долара, за да наемеш мебелирана кантора и да си седнеш на опашката в нея, и да чакаш, докато някой ти доведе лъв, та да си завреш главата в устата му и да провериш хапе ли. Ако ти отхапе ухото — дават те под съд за нанасяне на тежка телесна повреда. Започваш ли да загряваш?
— Идеята не е лоша — рекох. — Използвал съм я преди години. Значи не искаш да разнищиш това дело?
— Ако можех да ти се доверя, щях да ти кажа, че искаме да се доберем до една изключително ловка банда от крадци на бижута, но ти нямам доверие. Къде си сега — в някой игрален дом ли?
— В леглото — отвърнах. — Пипнал съм телефонна треска.
— Тогава си напълни грейка с топла вода, гушни я и върви да нанкаш като добро момченце. Ще ме послушаш, нали?
— Не! Предпочитам да ида да гръмна един индианец за тренировка.
— Добре, малкият, но само един.
— Да не речеш после, че не съм ти казал — изкрещях и треснах слушалката в ухото му.
6. Фирканата дама
На път за булеварда се отбих в заведение, където ме познаваха, и ударих едно силно кафе, дебело подплатено с коняк. След това усещах стомаха си като нов, но главата ми си остана старата залежала стока, а мустаците ми все още лъхаха на хлороформ.
Стигнах кантората и влязох в малката приемна. Този път вътре бяха две — Каръл Прайд и блондинка. Блондинка с черни очи. Блондинка, която би накарала и епископ да строши с шут стъклописа на катедралата.
Каръл Прайд се изправи намръщена и каза:
— Това е госпожа Филип Кортни Прендъргаст. От доста време е тук, а не е свикнала да я карат да чака. Иска да те наеме.
Блондинката ми се усмихна и протегна ръка в ръкавица. Докоснах ръкавицата.
Жената беше на около трийсет и пет и широко отворените й очи гледаха замечтано — доколкото черните очи могат да гледат замечтано. Имаше си всичко каквото ти душа поиска. Не обърнах голямо внимание на дрехите й. Бяха в черно и бяло. Облякъл я беше някой моделиер, а той би трябвало да си разбира от занаята, иначе тя нямаше да отиде при него.