Отключих вратата към частната си мислителница и ги въведох.
В ъгъла на бюрото ми се мъдреше наполовина изпита еднолитрова бутилка уиски.
— Извинявайте, че ви накарах да чакате, госпожо Прендъргаст — рекох. — Наложи ми се да изляза по работа.
— Не разбирам защо е трябвало да излизаш — ледено се обади Каръл Прайд. — Доколкото виждам, всичко, което е необходимо, се намира пред теб.
Подадох им столове. После седнах и тъкмо протегнах ръка към бутилката, когато телефонът до левия ми лакът иззвъня.
Непознат глас, без да бърза, каза:
— Марлоу? О’кей. Патлакът ти е у нас. Предполагам, искаш да си го получиш, нали?
— И двата. Аз съм беден човек.
— У нас е само единият — плавно изрече гласът. — Онзи, който и ченгетата биха искали да намерят. Ще ти се обадя по-късно. Помисли си.
— Благодаря.
Затворих телефона, сложих бутилката на пода и се усмихнах на госпожа Прендъргаст.
— Ще говоря аз — каза Каръл Прайд. — Госпожа Прендъргаст е малко настинала и трябва да си пази гласа.
И тя хвърли към блондинката един от многозначителните погледи, за които жените си мислят, че мъжете не разбират. От онези, дето дълбаят като зъболекарска машинка.
— Ами… — обади се госпожа Прендъргаст и се попремести така, че да вижда бутилката, която бях оставил върху килима зад бюрото.
— Госпожа Прендъргаст ми се довери — каза Каръл Прайд. — Не знам защо, може би защото й показах как би могла да избегне неприятностите, които несъмнено ще възникнат, ако историята се разчуе.
Изгледах я намръщено.
— Няма да има нищо такова. Преди малко разговарях с Рийвис. Лепнал й е такъв заглушител, че и динамитна експлозия не би вдигнала повече шум от търговец в заложна къща, който разглежда еднодоларов часовник.
— Много смешно — рече Каръл Прайд. — Особено за хора, които се занимават с подобни остроумия. Но госпожа Прендъргаст, представи си, иска да ни върне нефритената огърлица, без господин Прендъргаст да разбере, че е била открадната. Очевидно той все още не знае.
— Е, това е вече нещо друго — казах. (Друг път не знае!)
Госпожа Прендъргаст ме дари с усмивка, която проникна чак до портфейла в задния ми джоб.
— Обожавам чистото уиски — изгука тя. — Дали не може… по едно, съвсем мъничко?
Извадих две ликьорени чашки и отново поставих бутилката върху бюрото. Каръл Прайд се облегна назад, запали цигара и презрително загледа тавана. Нея човек можеше по-лесно да гледа. И по-дълго, без да му се замае главата. Госпожа Прендъргаст обаче те събаряше от раз.
Налях в двете чашки за дамите. Каръл Прайд изобщо не докосна своята.
— В случай че не знаеш — хладно се обади тя, — Бевърли Хилс, където живее госпожа Прендъргаст, в известен смисъл е особен квартал. Местната полиция разполага с радиоколи, които трябва да покриват съвсем малка територия, и я покриват като одеяло, защото в Бевърли Хилс има какво да се охранява. По-богатите къщи дори са свързани директно с участъка и кабелите са специални — не могат да се прережат.
Госпожа Прендъргаст обърна чашката си на един дъх и погледна бутилката. Налях й повторно.
— Това е нищо — засия тя. — Дори сейфовете и гардеробните с кожите са оборудвани с фотоклетки. Можем така да обезопасим къщата, че и слугите да не могат да се приближат до някои места, без полицията да цъфне на вратата само след трийсет секунди. Прекрасно, нали?
— Да, прекрасно — съгласи се Каръл Прайд, — но така е само в Бевърли Хилс. Излезеш ли веднъж, а не можеш цял живот да прекараш в Бевърли Хилс, освен ако не си мравка, разбира се, бижутата ти не са вече в такава безопасност. Затова госпожа Прендъргаст е имала дубликат на нефритената си огърлица.
Седнах малко по-изправен. Линдли Пол ми беше дал да разбера, че е необходим цял човешки живот, за да се имитира изработката на огърлицата — дори и да се намери подходящ материал.
Госпожа Прендъргаст си поигра с втората чашка, но не за дълго. Усмивката й ставаше все по-топла и по-топла.
— Така че, когато излизала да се забавлява извън Бевърли Хилс, госпожа Прендъргаст трябвало да носи имитацията. В случай че й се искало да носи нефрит, разбира се. Господин Прендъргаст много държал на това.
— А той има отвратителен характер — сподели госпожа Прендъргаст.
Налях още уиски, та да й е подръка. Каръл Прайд не пропусна да забележи това и почти ми се озъби:
— През нощта на обира обаче тя направила грешка и си сложила истинската.
Аз се ухилих насреща й.
— Знам какво си мислиш — рязко каза Каръл. — Кой е знаел за грешката? Станало така, че господин Пол разбрал скоро след като излезли от къщата. Той я придружавал.