— Глупости — рече Рийвис и точно тогава се чу далечен телефонен звън и един глас извика:
— За вас, лейтенанте.
Рийвис отиде да се обади. Когато се върна, не седна.
— Може би си прав — каза тихо. — Дори не може би, а сигурно. Обадиха се от една къща на върха на хълма в Брентъд Хайтс. На някакъв стол седял златокос мъртвец, а над него плачела жена. Самоубийство. На масата до трупа имало нефритена огърлица.
— Твърде много мъртъвци станаха — рекох и загубих съзнание.
Свестих се в линейката. Отначало помислих, че съм сам. После усетих ръката й и знаех, че не съм. Сега вече бях сляп като къртица. Не виждах дори светлината. Цялата ми глава беше омотана в превръзки.
— Лекарят е отпред при шофьора — обади се тя.
— Можеш да ми държиш ръката. Искаш ли да те целуна?
— Ако това с нищо не ме обвързва — отвърнах.
Тя тихичко се изсмя.
— Май ще оживееш — рече и ме целуна. — Косата ти мирише на уиски. С него ли се къпеш? Лекарят забрани да говориш.
— Халосаха ме с пълна бутилка. Казах ли на Рийвис за индианеца?
— Да.
— Казах ли му, че госпожа Прендъргаст смята, че Пол е бил замесен…
— Изобщо не си споменавал за госпожа Прендъргаст — бързо отвърна тя.
На това не отговорих нищо. След малко Каръл се обади:
— Този Сукесян приличаше ли на сваляч?
— Лекарят е казал да не говоря — отвърнах.
8. Отровната блондинка
Две седмици по-късно отидох в Санта Моника. От тях десет дни бях прекарал в болницата, на собствени разноски, за да ме лекуват от тежко мозъчно сътресение. Магун Лоса изкарал горе-долу същото време в затворническата болница, където от него извадили седем-осем полицейски куршума. Към края на втората седмица го погребали.
Междувременно случаят също беше дълбоко погребан. Вестниците си бяха начесали крастата, други неща се бяха появили, пък и в крайна сметка ставаше дума само за някаква си банда крадци на бижута — занаят, в който се играеха толкова двойни игри, че накрая неминуемо свършваше зле. Така поне твърдеше полицията, а тя би трябвало да знае. Не откриха никакви други бижута, но и не се бяха надявали на това. Предположиха, че бандата е правила единични удари, като е използвала външни хора за черната работа, а после ги е отпращала с полагаемия им се дял. Така че само трима души са знаели как точно стоят нещата: Магун Лоса, който се оказа арменец, Сукесян, който е използвал връзките си, за да разбере кой има подходящи бижута, и Линдли Пол, който е нагласявал работата и е известявал бандата кога да нанесе удара. Или така поне твърдеше полицията, а тя би трябвало да знае.
Беше приятен топъл следобед. Каръл Прайд живееше на „Двайсет и пета“ улица в спретната къщичка от червени тухли с бели корнизи. Отпред имаше жив плет.
В дневната й имаше светлокафяв килим на фигури, бяло-розови столове, черна мраморна камина с високи медни решетки, много високи вградени библиотечни шкафове, груби кремави завеси над същия цвят транспаранти.
Нищо в стаята не подсказваше, че обитателката е жена, освен огледалото в цял ръст с лъщящия от чистота гол под пред него.
Седях в хубаво меко кресло, подпрял с ръка бедната си глава, отпивах от уискито със сода и гледах бухналата й кестенява коса над високата яка на роклята, която правеше лицето й да изглежда малко, почти детско.
— Обзалагам се, че не си купила всичко това с писане на статии — рекох.
— И баща ми не го е купил с рушвети — озъби се тя. — Имахме няколко парцела в Плая Дел Рей, ако трябва непременно да знаеш.
— А-а-а, малко нефтец — съобразих аз. — Чудесно, но не е нужно да знам. Не започвай да ми се зъбиш.
— Все още ли имаш разрешително?
— О, да — отвърнах. — Хм, хубаво уиски. Сигурно не ти се излиза да се повозиш на една стара таратайка.
— Коя съм аз, че да се присмивам на старите коли? Май си надут не само от боя, дето отнесе последния път.
Усмихнах се на тънката бръчица между веждите й.
— Целунах те в линейката, ако си спомняш — каза тя. — Но не го приемай на сериозно. Просто ми дожаля, като видях как са те смлели.
— Аз съм делови човек — отвърнах. — И никога не залагам на такива работи. Хайде да се поразходим. Трябва да се видя с една блондинка в Бевърли Хилс. Дължа й малък отчет.
Тя се изправи и ме изгледа зверски.
— А, онази Прендъргаст — процеди злобно. — Онази, дето не я държаха патравите крака.
— Да речем, че са патрави — отвърнах аз.
Момичето се изчерви, бързо излезе от стаята и се върна след не повече от три секунди със смешна осмоъгълна шапчица с червено копче отгоре и карира-но палто с велурени яка и маншети.