Госпожа Прендъргаст сведе клепки, докато очите й почти се затвориха, после ги повдигна отново и се усмихна. Беше малко зловеща усмивка. До мен Каръл Прайд не помръдваше.
— Някой е желаел убийството на Линдли Пол — продължих. — Очевидно е. Можеш по грешка да убиеш човек с палка, ако не знаеш колко силно да го удариш. Но тогава няма да му размажеш мозъка по лицето. Ако ли пък искаш да го напердашиш за урок, изобщо няма да го биеш по главата. Защото така няма да разбере колко го боли. А ти ще държиш той да го разбере, ако просто му даваш урок.
— Ка… кво общо има всичко това с мен? — дрезгаво попита русокосата.
Лицето й беше като маска. В очите й се спотайваше топла горчивина. Едната й ръка ровеше в чантата. После притихна вътре.
— Магун Лоса би свършил подобна работа — продължих да досаждам аз, — ако му е платено за нея. Той би свършил всякаква работа. А Магун беше арменец, така че Сукесян положително е знаел как да влезе във връзка с него. Сукесян пък е точно от онези, дето си губят ума по някоя луксозна девица и са готови да изпълнят всяка нейна прищявка, дори и човек да убият, особено ако този човек е съперник, особено ако е от ония, дето се търкалят по възглавници на пода и дори правят непринудени снимки на приятелките си по евини костюмчета. Това вече не е толкова трудно за разбиране, нали, госпожо Прендъргаст?
— Я пийни малко, че лигите ти потекоха — процеди ледено Каръл Прайд. — Не е нужно да казваш на тая, че е курва. Тя си го знае. Но кой ще вземе да я изнудва? Човек трябва да има добро име, за да го изнудват.
— Млъкни! — озъбих й се. — Колкото по-малко имаш, толкова повече плащаш, за да го запазиш. — Видях как ръката на русата жена внезапно мръдна в чантата. — Няма смисъл да вадите пистолета — рекох й. — Знам, че няма да ви обесят. Просто искам да разберете, че не заблуждавате никого и онази клопка в бирарията беше устроена, за да ме довършите, след като Сукесян загуби самообладание. Вие бяхте тази, която ме изпрати там, за да си получа каквото ми бяха приготвили. Останалото и без туй вече никому няма да послужи.
Тя обаче извади пистолета. Подпря го върху бледосиньото си коляно и ми се усмихна. Каръл Прайд запокити чашата срещу нея. Русата се наведе и пистолетът изгърмя. Един куршум меко и възпитано потъна в покритата с пергамент стена, високо някъде, вдигайки точно толкова шум, колкото би вдигнал нахлузен в ръкавица пръст.
Вратата се отвори и в стаята влезе невероятно висок и слаб мъж.
— Мен застреляй — каза той. — Аз съм ти само съпруг.
Блондинката го погледна. За част от секундата си помислих, че ще го послуша. После тя просто се усмихна още по-широко, прибра пистолета в чантата си и посегна към чашата.
— Пак ли подслушваш? — попита мрачно. — Някой ден ще чуеш нещо, което няма да ти хареса.
Високият слаб мъж извади кожена чекова книжка от джоба си, повдигна вежди и ми рече:
— Колко ще ви затворят устата — за постоянно?
Погледнах го глуповато.
— Чухте ли какво приказвах?
— Струва ми се, да. Микрофонът е доста добър. Ако не се лъжа, обвинявате жена ми, че има нещо общо с нечия смърт, нали?
Продължавах да го гледам тъповато.
— Е, колко искате? — рязко попита той. — Няма да споря с вас. Свикнал съм с изнудвачи.
— Направете го един милион — рекох. — Освен това тя току-що стреля по нас. Това прави петдесет цента отгоре.
Блондинката се разсмя налудничаво, смехът й премина в писък, а после във вой. В следващия миг тя вече се търкаляше по пода, като пищеше и риташе с крака.
Високият бързо се приближи до нея, сгъна се и я удари с длан през лицето. Плясъкът сигурно се е чул на една миля. Изправи се, лицето му беше тъмночервено, а блондинката лежеше на пода и хлипаше.
— Ще ви изпратя до вратата — каза той. — Обадете се утре в кабинета ми.
— За какво? — попитах и взех шапката си. — И в кабинета си ще бъдете същия глупак.
Хванах Каръл Прайд за ръката и я изведох от стаята. Безмълвно напуснахме къщата. Градинарят японец тъкмо беше измъкнал плевелче от тревата, държеше го високо и презрително му се усмихваше.
Бързо се отдалечихме в посока на хълмовете. Недалеч от стария хотел „Бевърли Хилс“ ме спря червен светофар. Там си и останах. Седях и държах кормилото. Момичето до мен също не помръдваше. И нищо не казваше. Просто гледаше право пред себе си.
— Нещо не ме изпълва законна гордост — обадих се аз. — Не успах да проваля ни един злодей, нито пък да го изправя пред съда.