Выбрать главу

Наоми Новик

Нефритеният трон

  Темерер   #2

В памет на Чауа Новик,

с надеждата, че един ден ще бъда готова

да напиша нейната книга

I

Първа глава

Денят бе необичайно топъл за ноември, но в израз на криворазбрана почит към китайското посолство камината в заседателната зала на адмиралтейството беше ненужно препълнена, а Лорънс стоеше право срещу нея. С голямо усърдие той бе облякъл най-хубавата си униформа и по време на непоносимо дългия разговор подплатата на дебелата му зелена куртка все повече подгизваше от пот.

Стрелата на ветропоказателя над вратата зад лорд Барам сочеше посоката на вятъра над Ламанша — благоприятен за Франция на север-североизток. Вероятно дори в момента кораби на британската флота наблюдаваха пристанищата на Наполеон.

Застанал в поза мирно, Лорънс се втренчи в широкия метален диск и се постара да не отмества поглед. Не вярваше, че ще устои на студените, враждебни очи, вперени в него.

Барам замлъкна и отново се прокашля в шепата си. Натруфената реч, която си бе подготвил, не звучеше добре в моряшката му уста и в края на всяка тромава и накъсана фраза той спираше и поглеждаше китаеца с нервно вълнение, граничещо със сервилност. Представлението не беше много убедително и при нормални обстоятелства Лорънс щеше да изпита известно съчувствие към Барам — очакваха официално съобщение, дори дипломатически пратеник, но никой не си беше представял, че китайският император ще прати на другия край на света собствения си брат.

Принц Юнсин можеше само с една дума да въвлече техните две нации във война. В присъствието му имаше нещо заплашително — непроницаемото мълчание, с което посрещаше всяка дума на Барам; задушаващата пищност на тъмножълтата му роба, ситно извезана с дракони; бавното му и безмилостно почукване по подлакътника на стола с дълъг, инкрустиран със скъпоценен камък нокът. Той дори не поглеждаше Барам, само се взираше в Лорънс на другия край на масата, при това с мрачно изражение и свити устни.

Кортежът му бе толкова голям, че в заседателната зала не остана свободно ъгълче. Дузина стражи, облени в пот и замаяни от жега в дебело подплатените си ризници, и също толкова на брой слуги без специално предназначение, освен това на обикновени придружители, се бяха наредили покрай далечната стена на залата и се опитваха да раздвижат въздуха с широки ветрила. Един мъж, очевидно преводач, стоеше зад принца и му шептеше нещо при подаден знак, обикновено след някоя от по-заплетените фрази на Барам.

Други двама официални пратеници седяха от двете страни на Юнсин. Представиха ги на Лорънс съвсем формално и никой от тях не бе казал и дума, макар че по-младият, Сун Кай, наблюдаваше безизразно протокола и следеше с внимание думите на преводача. По-възрастният, едър мъж с объл корем и сива козя брадичка, вече беше капнал от жегата. Седеше с клюмнала на гърдите глава и полуотворена уста и с мъка поклащаше ветрилото пред лицето си. Те носеха тъмносини копринени роби, натруфени почти колкото тази на принца, и вкупом образуваха една внушителна компания. Подобни пратеници Западът несъмнено не беше виждал.

На някой далеч по-обигран от Барам дипломат щеше да му е простено, че си позволява известна сервилност, но Лорънс не беше в опрощаващо настроение. Всъщност той се ядосваше повече на себе си, задето бе имал по-големи очаквания. Беше дошъл с надеждата да се защити и дори дълбоко в сърцето си вярваше, че ще го оправдаят. Вместо това го бяха смъмрили по начин, който той самият не би си позволил дори пред новобранец, и всичко това стана в присъствието на чуждестранен принц и неговата свита, събрани като трибунал да чуят за престъпленията му. Той стискаше зъби, доколкото може, но накрая Барам с огромна снизходителност каза:

— Естествено, капитане, няма да забравим след това да ви прехвърлим на друг дракон.

За Лорънс това бе последната капка.

— Не, сър — прекъсна го той. — Съжалявам, но няма да го направя. Ако се стигне до друга длъжност, ще помоля да бъда освободен.

Адмирал Пауис от Въздушния корпус, който седеше до Барам, бе запазил мълчание по време на срещата. Сега само поклати глава без какъвто и да е признак на учудване и сключи ръце на големия си корем. Барам му хвърли ядовит поглед и каза на Лорънс:

— Може би не бях ясен, капитане. Това не е молба. Дадохме ви заповеди и ще ги изпълните.

— По-добре ме обесете — отсече Лорънс, без да го е грижа, че разговаря по този начин с първия лорд на адмиралтейството. Ако все още беше морски офицер, това щеше да е краят на кариерата му, а не му беше от полза и като авиатор. Ако обаче възнамеряваха да върнат Темерер в Китай, дните му на летец приключваха. Той никога нямаше да приеме друг. Темерер бе незаменим, а Лорънс не би накарал някой друг дракон да се чувства малоценен, когато мнозина в корпуса щяха да дадат мило и драго да летят с него.