— Приближи се и говори — наредих му аз.
— Ти говориш гръцки?
— Достатъчно, за да посрещна един посланик. Каква вест ми носиш от твоя цар?
— Нямам цар. Аз съм А Ли Хсиянг, Царят на всички царе. Дойдох за да приема вашата капитулация. Отворете вратите си за моята армия за да спестите напразно кръвопролитие, в противен случай всички ще бъдат избити и градът пак ще бъде наш.
Прозях се шумно и се усмихнах.
— Моите съгледвачи вече ми докладваха за числеността на армията ти. Точно сто души. Мога да въоръжа хиляда пъти по толкова. Защо моят велик град трябва да се бои от сто души?
— Защото аз съм А Ли Хсиянг. Сигурно вече си чул за мен, макар да идвам от хиляди километри.
Усмихнах се още по-широко.
— Ние тук, в Централните земи не обръщаме кой знае какво внимание на съобщенията за всички паршиви варварчета, които напират от краищата на света. Не, не сме чули за теб.
Той свали шлема си и впери поглед в мен. Почувствах, че усмивката замръзва на лицето ми. Без съмнение, той беше човекът, за който говореха гадателите. Косите му бяха златисточервени, очите му сини, погледът див. Гласът ми потрепери.
— Какво искаш от нас?
— Искам да властвам над града Лей Кунг, да се изкъпя в Нефритния басейн и да живея вечно — той се усмихна на свой ред, като видя как посрещам тези думи.
— Това е лъжа, селска измислица. Какви ли не глупости се раждат в тъпите им мозъци… — гласът ми замря.
— Предай града си, старче! Мой ред е да сложа ръка на него.
— Никога! — изправих се и заклатих мършавия си юмрук пред лицето му. — Никога! Воините от охраната ми пристъпиха напред, опипвайки нервно мечовете си, но той ги спря с поглед. И те знаеха за предсказанието. Той отново се обърна към мен.
— Отново ще се срещнем, но тогава аз ще седя на твоя трон, а ти ще ме молиш. Ще запомня как си се отнесъл към мен.
— Аз… съжалявам, тук малко сме поотвикнали да посрещаме странници. Хайде да седнем, да поговорим, да се освежим. Позволи ми да ти предложа вино, първа реколта тие-тцу. Защо да не си побъбрим като приятели, какъв смисъл има да се бием.
— Заради тази учтивост ще те пощадя, когато стана цар. Скоро ще вляза тук с армията си, гответе посрещане — при тези думи той се извърна и се отдалечи. Стоях, вперил втрещен поглед в гърба му, не бях виждал нечий гръб откакто станах Суан Шуай на Лей Кунг. Той затръшна вратата след себе си.
Дойдоха призори, насочиха се право към вратата и я щурмуваха, катерейки се по скалите с ловкостта на маймуни. Посланикът не си бе губил времето напразно, знаеха отлично нашето разположение, подходите, слабите места. Като гръмотевица преминаха през редиците на моите воини и само след минути вратите бяха в ръцете им. Войниците започнаха да бягат, отначало поотделно, после на все по-големи групи и накрая се втурнаха назад цели стотници. След час не бе останал нито един защитник на града с оръжие в ръка. Долу, в бедняшките квартали избухнаха бунтове, пламнаха къщи. Толкова лесно ни бяха победили, че направо се чувствах засрамен.
Когато влезе в моя летен дворец, А Ли Хсиянг изглеждаше все така безгрижен, както и предния ден, блестящите му очи оглеждаха с възхищение подредбата и опразнения трон. Гласовете на варварите замлъкнаха и всички втренчиха изумени погледи в купищата злато и коприна. Не и той. А Ли отхапа от един сочен плод, облиза устни за да се наслади на вкуса му и се отпусна на трона. Повика ме с пръст и аз се приближих покорно.
— Вино, това искам сега, имаш ли вино?
— Разбира се — плеснах с ръце като главен-домо и не след дълго около нас припкаха мълчаливи евнуси с препълнени кани вино, а запотените воини ги подритваха с гръмогласен смях и ревяха за още вино и още и още… Водачът им ми се ухили.
— Веднъж, след като превзехме един град, управителят ни даде да пием вино до насита, че и още. После, когато воините ми се затъркаляха пияни по земята, неговите хора нахлуха с намерение да ни избият, уверени че сме напълно безпомощни. Но аз бях достатъчно трезвен — той протегна ръка и посочи с пръст един извит като полумесец белег. — Получих го преди другите да се свестят. Пияни се бием не по-зле. Накарах да насекат този владетел на малки късчета и нахраних кучетата с него. Надявам се, че нямаш някакви подобни идеи?
— Не — отвърнах с отпаднал глас. — Моите войници избягаха.
— Добре — той отново надигна чашата.
На сутринта се събудих целия схванат от твърдата скамейка, на която бях прекарал нощта. Сън ли е било всичко това? Дъхът ми беше отвратителен, главата ми звънеше от насила изпитото вино. Не сън, а кошмар. Бяха използвали картините ми за мишени, за да ми покажат колко са добри с копията. След това продължиха да ги замерват с кани вино, докато разтворени бои, мастило и вино не потекоха като ручейчета по пода. Не, не беше сън, макар че бях сам в летния си дворец. Слезли бяха в града да плячкосват, водени от моите верни до вчера воини. Виждах отрядите им да маршируват по притихналите улички.