— Съжаляваш ли, че не оказа по-яростна съпротива?
Обърнах се към него. Беше облечен с копринено наметало, нефритно-зелено.
— Бихме се колкото можем. Но изхода на битката бе предрешен от предсказанието. "Воини ще дойдат от Запад и градът ще падне в ръцете им. Слонът ще се разпорежда над Серес, ако дойде в Чанг-ан.
— Но първо ще се порадва на прелестите на твоя град. Ще вкуси от съкровищата му, от всички негови съкровища. Разбираш ли ме? — в погледа му имаше стаена заплаха.
— Да. Разбирам. Ще ти кажа каквото искаш, аз съм само един слаб, победен човек. Какво искаш да знаеш?
Той се разсмя и лицето му изведнъж придоби младежки вид, беше привлекателно, макар и покрито с белези.
— Всичко. Искам да науча всичко. Затова зарязах моята империя и поех по широкия свят. Държах в шепата си целия запад, но за мен той не значеше нищо. Какво ми оставаше да правя, когато имах всичко? Да завладявам нови земи, да правя задачата все по-трудна, да посрещам по-големи предизвикателства с по-малка сила. Както завладях Запада, така ще превзема и Изтока, но с армия толкова малка, че целия свят ще разбере — това съм аз, моята сила, моята мощ, моят ум… И така, отправих се към Серес начело на сто войни. Когато се приближих, до ушите ми стигна слуха за човек, който живеел вече триста години в малко градче, на юг от Копринения път. Реших да прекъсна марша към вашия император и да дойда тук, за да науча истината и да задоволя любопитството си. От всички въпроси, които се въртят в главата ми, най-много искам да науча истината за теб. Как си станал безсмъртен, как си научил за легендата на този град?
— Бях студент в столицата на Метрополията — забърборих объркано аз. — Живеех от подаяния, а това означава, че често гладувах. И всичко заради една тайна, скрита в Имперската библиотека. Заради един свитък в архивите, донесен преди много години от царството Ху. В него се казваше, че всеки който се изкъпе в… — гласът ми замря. — Трудно ми е да го произнеса, пазил съм тази тайна повече от триста години.
— Който се изкъпе с кръвта на девственица в Нефритния басейн ще стане безсмъртен. Да, един монах от Пещерния град ми прошепна тази тайна, с притиснат към гърлото меч, той ми разказа и за теб.
— И ти реши да свиеш от пътя за Чанг-ан. Не си ли помисли, че това е само едно поверие?
— Истината се ражда на върха на меча. Дойдохме през високите проходи, през онзи, който водачите наричат „Проходът на малкото главоболие“ и после през другия, където главоболието вече не е никак малко. Вървяхме във верига, завързани, за да не ни пометат суровите ветрове, изсичахме стълби в леда с мечовете си. Сто човека поеха по този път, сто човека щурмуваха вратите ти. Ние, македонците сме корав народ, създаден за да управлява другите.
— Епичен разказ с епичен край. Тези проходи често взимат жертви.
Очите му ме гледаха диво.
— Не и от мен. За мен няма трудности. Аз съм владетелят на света. Аз ще се изкъпя в твоя басейн и след това ще продължа пътя си към Чанг-ан. От там ще управлявам вечно и от всички краища на света ще ми пращат дарове. — Той дишаше тежко, стиснал юмруци. Мълчах и чаках да премине пристъпа. Той сведе глава и закуцука към вратата. Спомних си за белезите по тялото му. Всеки ден поне един от тях му напомняше, че е смъртен. Гласът му беше приглушен.
— Заведи ме при басейна. Искам да го видя, а след това ще поговорим за девственицата, която трябва да бъде пожертвана.
Стъпалата водеха надолу, през градините на западната страна. Фонтаните бяха замрели, живите вериги, които ги поддържаха се бяха разбягали след атаката. А Ли Хсиянг се обърна и вдигна глава към двореца.
— Какво е това дето стърчи на десния хребет на покрива? Прилича на меч, сочещ към небето. Не граничи ли с богохулство тази дързост?
— Титлата ми е Суан Шуай, Повелителят на Светкавицата. Тук се крие тайната на моята власт. Мечът призовава светкавиците от небето и ги потапя в земята по една златна пръчка. Така дворецът ми е в безопасност.
— Моят дворец.
— Твоят дворец. И сега тази титла е твоя, ти си Повелителят на Светкавицата. Сега вече аз съм само Сю Тцу.
Нефритния басейн е кухина, облицована изцяло с този скъпоценен минерал. На хълма над него се издига масивна чаша от нефрит, прохладна, зелена, очакваща пролетните дъждове. А Ли Хсиянг се спря до нея.