Кърт Вонегът
Негодни за носене
Не мисля, че по-възрастните, тези, които не са отраснали с това, се чувстват съвсем добре като амфибии — амфибии в новия смисъл на думата. Все още се улавям, че тъгувам за нещата, които вече нямат значение.
Не мога да престана да мисля за бизнеса си, например — някогашния си бизнес. В края на краищата, цели трийсет години го изграждах, буквално от трохи, а сега оборудването ръждясва и се пълни с мръсотия. Но, въпреки че си давам сметка колко глупаво е от моя страна да мисля за това, от време на време вземам тяло от складовия център, обикалям града и почиствам съоръженията, доколкото мога.
Разбира се, тези съоръжения ставаха само за правене на пари, а Бог ми е свидетел, че сега наоколо се търкалят доста. Не чак толкова, колкото по-рано, защото в началото някои хора се разпуснаха и взеха да ги хвърлят насам-натам и вятърът ги разнесе по всички посоки. Освен това много боклучари насъбраха цели купове и ги скриха Бог знае къде. Неприятно ми е да призная, но аз също събрах близо половин милион и ги скрих. Понякога отивах и ги броях, но това беше преди години. Сега дори не си спомням къде ги оставих.
Все пак моите тревоги са нищо в сравнение с тревогите на жена ми, Мадж, за нашата стара къща. Докато аз изграждах бизнеса, тя се занимаваше с нея. И тогава, тъкмо когато успяхме да я ремонтираме и обзаведем, всички, които имаха някакво значение за нас, станаха амфибии. Мадж взема тяло веднъж месечно и отива да избърше прахта, въпреки че сега къщата е годна само за предпазване на термитите и мишките от пневмония.
Когато дойде редът ми да взема тяло и да обслужвам районния складов център, отново и отново си давам сметка колко по-трудно е за жените да свикнат с факта, че са амфибии.
Мадж взема тела доста по-често от мен и така правят повечето жени. Налага се да съхраняваме три пъти повече женски тела, отколкото мъжки, за да задоволим търсенето. Понякога ми се струва, че жените просто трябва да имат тяло, за да го обличат като кукла и да се гледат в огледалото. А пък Мадж, Бог да я поживи, струва ми се, няма да се успокои, докато не изпробва всички женски тела от всички складови центрове по земята.
Но това й се отразява добре. Никога не я подигравам, защото то направи много за личността й. Старото й тяло, да ви призная голата, прозаична истина, не беше нищо, което да те развълнува, а това, че трябваше да го влачи насам-натам в миналото, я правеше мрачна през повечето време. Тя нямаше избор, горката, както и всички останали, защото всеки си имаше тялото, с което го е създала природата и аз я обичах въпреки всичко.
Е, когато се научихме да бъдем амфибии, построихме складовите центрове и ги открихме за масовата публика, Мадж просто пощуря. Взе едно сламенорусо тяло, дарено от някаква вариететна танцьорка и си мислех, че повече няма да можем да я извадим от него. Както казах, със самочувствието й станаха чудеса.
Аз съм като повечето мъже и не ме интересува особено как изглеждам. В центровете бяха прибрани само телата на хубавите, здрави мъже, така че всички са почти еднакво добри. Понякога, когато излизаме заедно, за да си припомним миналото, я оставям да ми избере нещо, което ще отива на тялото, в което ще влезе тя. Чудно ми е защо за мен непрекъснато избира високо и русо.
Старото ми тяло, за което Мадж в продължение на една трета столетие твърдеше, че обича, беше ниско, с черна коса, а и с корем, особено към края. Аз съм човек и не можех да не се засегна, когато го унищожи, вместо да го предаде за съхранение. Беше добро, приятно, комфортно тяло — не бляскаво и разкошно, но надеждно. Предполагам, че в центровете няма голямо търсене за такива. Аз самият, във всеки случай, досега не съм искал.
Най-лошото преживяване, което съм имал с тяло досега, беше когато ме измамиха да се вмъкна в това на доктор Елис Кьонигсвасер. То принадлежи на „Музея на пионерите амфибии“ и се изважда веднъж годишно, за големия парад на пионерите, на годишнината от откритието на Кьонигсвасер. Всички ми казваха, че за мен е голяма чест да водя парада с тялото на Кьонигсвасер.
Като проклет глупак, взех, че им повярвах.
Ако някога решат пак да ме напъхат в него, няма да им е лесно — сега вече. Когато човек влезе в тялото му, веднага разбира защо е открил как хората могат да живеят без плът. Неговата стара развалина буквално те гони навън. Язви, главоболия, артрит, плоски стъпала — нос като кука за брулене на сливи, малки свински очички и тен като стар кожен куфар. Той беше и все още е най-милият човек, който бихте искали да познавате, но някога, когато е бил в тялото си, никой не се е приближавал до него достатъчно, за да може го разбере.