Е, едно нещо води до друго и по едно време ръководителят на парада се закани, че ще разгони фамилията на моето тяло със своето тяло, ако моето тяло още веднъж обърка крачката. Естествено, като ръководител на парада, той бе взел най-хубавото тяло, ако не се брои каубоят на самия Кьонигсвасер, но въпреки това аз му казах да върви на майната си. Той се извъртя и замахна към тялото ми още в същия миг, но аз не се задържах в него, дори колкото да разбера дали ударът му го е улучил. После трябваше да го влачи към складовия център сам.
Престанах да съм му ядосан в мига, в който напуснах тялото. Разбрах. Никой, освен светец, не може да бъде състрадателен или интелигентен повече от няколко минути последователно, ако е в тяло. Или пък щастлив, освен на кратки приливи. Досега не съм срещал амфибия, с която да е трудно да се разбереш, която да не е весела или интересна — стига да не е в тяло. И не съм виждал такава, която да не се вкисне, ако се въплъти.
В мига, в който влезеш вътре, всичко поема химията — жлезите те правят раздразнителен и готов да се сбиеш, гладен, луд или мекушав — никой не знае какво може да се случи след това.
Затова не мога да се ядосам на врага — хората, които са против амфибиите. Те не излизат от телата си и не се опитват да се научат. Освен това не искат и никой друг да го прави, искат амфибиите да се върнат в телата си и да си останат в тях.
След разправията с ръководителя на парада, Мадж, която беше по-назад, при жените, чула какво е станало и също напусна тялото си. Веднъж отървали се от телата и парада, изпълнени с жажда за приключения, отидохме да погледнем врага.
Не си падам по такива неща. Мадж обича да ходи, за да види какво носят жените. Приковани към телата си през цялото време, вражеските жени сменят дрехите и прическите си в козметичните салони далеч по-често, отколкото ние правим с женските тела в складовите центрове.
Модата не ме интересува особено, а всичко останало, което може да се види във вражеския лагер, е в състояние да накара и каменна статуя да си тръгне от отегчение.
Най-често враговете разговарят за стария начин на размножаване, които е най-комичното, неудобно и тромаво нещо, което някой може да измисли, поне в сравнение с начините, с които разполагаме ние. Ако не разговарят за това, разговарят за храна и за хапчетата химикали, които непрекъснато трябва да тъпчат в устите си. Или пък за страха, който някога наричахме политика — трудова политика, социална политика, правителствена политика.
Врагът ни мрази, че можем да го наблюдаваме, когато си поискаме, без той изобщо да ни вижда, освен ако не сме в тяло. Той се бои от нас, макар че да се боиш от амфибия е все едно да се боиш от изгрева. Могат да завземат целия свят, освен складовите центрове, и на амфибиите ще им е все едно. Само че те се държат един за друг, сякаш всеки момент ще се спуснем с писък от небето и ще им направим нещо ужасно.
Навсякъде са монтирали съоръжения, които би трябвало да предупреждават, ако наблизо се появи амфибия. Тези бракми не вършат никаква работа, но някак си ги карат да се чувстват добре — като че ли са изправени срещу велики сили, но въпреки това запазват спокойствие, държат се важно и правят умни неща в тази връзка. Ноу-хау — през цялото време се хвалят с какво ноу-хау разполагат и как ние сме нямали нищо в сравнение с тях. Ако „ноу-хау“ означава оръжия, те са дяволски прави.
Предполагам, че между тях и нас има нещо като война. Само че ние не правим нищо, за да защитаваме каузата си, освен че пазим парадите и складовите центрове в тайна и веднага напускаме телата си, ако има въздушна атака или е изстреляна ракета.
Това само още повече вбесява врага, защото въздушните нападения и ракетите са много скъпи, а взривяването на неща, от които никой няма нужда, е лош начин да изразходваш парите на данъкоплатците. Винаги научаваме какво смятат да направят, кога и къде, така че не е никакъв проблем да се махнем оттам.
Въпреки всичко, те са доста умни, като се вземе предвид, че освен да мислят, трябва да се грижат и за телата си, така че винаги внимавам, когато отивам да ги наблюдавам. Точно затова поисках да се махнем, когато забелязах складов център в средата на една от техните ниви. Напоследък не бяхме разговаряли с никого за намеренията на врага и центърът изглеждаше ужасно подозрителен.
Мадж беше оптимистично настроена, както винаги, след като взе онова русо тяло на танцьорката, и каза, че това е сигурен признак за поумняването на врага, че той се готви да премине към амфибиите.
Наистина изглеждаше така. Пред очите ни беше един чисто нов център, добре зареден с тела, готов за работа, на вид невинен, колкото си щеш. Обиколихме го няколко пъти и кръговете на Мадж ставаха все по-малки и по-малки, защото искаше да види отблизо какъв е асортиментът от готови за носене дами.