Съдията заблъска с чука си и ми се стори, че ще го счупи. Те отдавна бяха унищожили всички екземпляри от книгата на Кьонигсвасер, а сега се появявах аз и започвах да изнасям лекция как да напуснат тялото си пред цялата телевизионна аудитория.
— Ако оставим вас, амфибиите, да правите каквото си искате безнаказано, всички ще побегнат от отговорностите си, ще оставят живота и прогреса, такива, каквито ги познаваме, да изчезнат напълно! — каза обвинителят.
— Ами, разбира се — отговорих аз. — Това е целта.
— И хората повече няма да работят за нещата, в които вярват?
— В старо време имах един приятел, който в продължение на седемнайсет години дупчи дупки в някакви ламаринени триъгълничета и до самия край не разбра за какво точно служат те. Един друг произвеждаше стафиди за някаква стъкларска фирма и тези стафиди не бяха предназначени за ядене. Той също никога не разбра защо фирмата ги купува. Гади ми се от подобни неща — сега, след като съм в тяло, разбира се. От онова, с което някога си изкарвах прехраната, ми се гади още повече.
— Тогава презирате човешките същества и всичко, което те правят — отбеляза той.
— Харесвам ги — отговорих аз. — Дори повече отпреди. Просто смятам, че е невероятно срамно да трябва да се грижат за телата си. Станете амфибии и ще видите колко щастливи могат да са хората, ако не се налага да мислят откъде ще се вземе следващото ядене на телата им, как да ги предпазят от замръзване през зимата или какво ще се случи с тях самите, след като телата им се износят.
— А това, господине, означава край на амбициите, край на величието!
— О, не мога да кажа. И при нас има някои доста велики хора. Те са велики независимо дали са в тела или не. Важното е да няма страх. — Погледнах право в обектива на най-близката телевизионна камера. — А това е най-чудесното нещо, което се е случило с хората.
Чукът на съдията отново се стовари върху масата, а големите клечки започнаха да крещят срещу мен. Телевизионните оператори изключиха камерите и всички зрители, освен големците, бяха изгонени. Знаех, че съм казал нещо съществено. Отсега нататък всички щяха да приемат с телевизорите си само изпълнения на орган.
След като суматохата утихна, съдията обяви, че процесът е приключил и че аз и Мадж сме виновни в дезертьорство.
Каквото и да направех, не би могло да влоши положението ни повече, така че реших да говоря.
— Сега ви разбирам вас, жалките риби — извиках. — Просто не можете да живеете, без да се страхувате! Това е единственото, което умеете — със страх да принуждавате себе си и другите да направят вдно или друго. Това е единственото ви забавление — да гледате как хората подскачат от страх при мисълта какво можете да направите с телата им или какво можете да вземете от телата им.
— Незачитане на съда! — извика съдията.
— Единственият начин да плашите хората е да ги заставите да стоят в телата си — продължих аз.
Войниците ни грабнаха с Мадж и започнаха да ни влачат навън от залата.
— Това означава война! — изкрещях аз.
Изведнъж всичко замря и се възцари тишина.
— Ние вече сме във война — промърмори един генерал едва чуто.
— Ние не сме — отговорих аз, — но ще бъдем, ако не ни развържете още в този момент. — В тялото на маршала изглеждах свиреп и впечатляващ.
— Вие нямате никакви оръжия — обади се съдията. — Нито пък ноу-хау. Извън телата, амфибиите са нищо.
— Ако не ни освободите, докато преброя до десет — казах му аз, — амфибиите ще влязат в телата на цялата ви пасмина, ще ви подберат и ще скочат в първата пропаст! Вие сте обкръжени! — Разбира се, това бяха глупости. — Двама души не могат да заемат едно тяло едновременно, но врагът нямаше как да го знае. Едно! Две! Три!
Генералът преглътна, пребледня и махна вяло с ръка.
— Освободете ги — нареди той, едва чуто.
Войниците, също ужасени, се подчиниха с радост. Мадж и аз бяхме свободни.
Направих няколко крачки, насочих духа си в друга посока и красивият маршал, заедно с всички медали се строполи с дрънкане на пода. Дадох си сметка, че Мадж не е с мен. Все още беше в тялото на блондинката с маникюра и меднокафявата кожа.
— И още нещо — каза тя на присъстващите, — за да ни възмездите за неприятностите, които ни създадохте, искам да ми изпратите това тяло в Ню Йорк в добро състояние не по-късно от другия понеделник.
— Да, госпожо — кимна съдията.
Когато се прибрахме, парадът на пионерите тъкмо свършваше и всички се тълпяха пред складовия център, за да се отърват от телата си. Ръководителят на парада вече го бе направил, така че дойде при мен и ми се извини за постъпката си.