За миг шумът наоколо като че ли позаглъхна. Палещото слънце напичаше главата му и той свали обрамчената с черно шапка и прокара ръка през косата си. Господи, как му се искаше отново да е на борда на „Уайлд Уинд“ и да се разхожда по мостика, докато солените свежи пръски разхлаждат лицето му, и да няма никаква друга грижа, освен дали ще успеят да изпреварят следващата буря, която се надига откъм Карибите!
Но корабът вече не беше негов. Необходимостта да го продаде едва не бе разбила сърцето му, защото морето беше неговият живот повече от двадесет години, а Уинд бе за него дом. Но когато — осем месеца след случилото се — го бе настигнало писмото на Луиза, с което му съобщаваше, че родителите им са загинали, той бе тръгнал обратно, без дори да изчака да натоварят стоката.
Бе изминало доста време, откакто не се бе прибирал у дома. Това го караше да изпитва чувство на вина. Луиза често го бе молила да си дойде, в случай че има такава възможност, защото бе имала нужда от помощта му. Баща им бе оставил нещата в невъобразима каша.
Е, наистина беше така. Той почти не можеше да повярва.
Построена в най-северната част на провинция Паскуотанк, фермата бе принадлежала на рода на Джерико, откакто прапрадядо му бе заменил с Окиско, вожда на уепомеоките, един кон, едно прасе и буре със стриди срещу плодородните акри земя. Или поне така се говореше. След това старецът се бе оженил за жена от същото племе, на което се дължеше мургавата кожа на рода Уайлд.
Като дете Джерико често се бе карал е баща си, защото и двамата бяха прекалено темпераментни. Баща му беше и голям почитател на книгите, което съвсем не можеше да се твърди за Джерико. Той беше голямо разочарование за родителите си, защото притежаваше огромен талант да се забърква във всякакви неприятности. Луиза беше доброто дете в семейството, но Джерико никога не я бе ревнувал заради това. Съжаляваше само, че родителите му не могат да го обичат такъв, какъвто е, но, разсъждаваше той, това беше положението. Някои хора бяха родени да се харесват, други — не.
Във всеки случай това изобщо не попречи на здравия му сън. На тринадесет години тръгна по моретата с чичо си Адалберт и съвсем скоро откри смисъла на живота си.
Оттогава рядко се отбиваше у дома, и то само за да види сестра си Луиза, която бе пораснала от малкото послушно момиченце в съвсем обикновена млада жена. Беше на двадесет и девет години, когато…
Господи! Дори и сега не можеше да повярва, че нея вече я няма.
През няколкото седмици, когато за първи път се беше заседял у дома, бе прекалено зает да сложи в ред нещата на баща си. Уайлд Оукс все още изглеждаше просперираща ферма, но при едно по-подробно проучване се установи, че покривите на къщата течаха, термитите я прояждаха и всичко е потънало във влага. Баща му бе посветил цялото си време в проучване на английската поезия и не се бе интересувал от нищо друго.
Повечето от полските работници бяха избягали и вероятно живееха като свободни хора някъде край тресавищата. Благодарение на мошеника, който бе изпълнявал длъжността управител, преди да забегне с единствения останал кон, страничните постройки имаха отчаяна нужда от ремонт, а дренажите бяха в състояние, което заплашваше всеки момент да превърнат земите на фермата в мочурища.
Нужни бяха пари. При това много. За нещастие всеки цент, който бе успял да спечели, бе вложен в кораба. Преди по-малко от година се бе наложило да вземе голям заем, за да го възстанови от пораженията след една буря, която ги беше застигнала край бреговете на Аржентина.
Невъзможността да намери друг заем, за да се заеме с възстановяването на Уайлд Оукс, го докарваше до отчаяние, фермата беше единственото, което притежаваше Луиза. Тя беше нейната зестра, в случай че реши да се омъжи. Беше също нейният дом и единственият източник на доходи, в случай че остане стара мома.
Иронията в положението бе достатъчна причина, за да го накара да завие от болка.
Докато се бе опитвал да въведе ред в състоянието на фермата, Луиза, много по-кротка от обикновено, но все така скъпа на сърцето му, бе прекарвала времето си в разходки с червеникавото си куче на име Бриг. То никога не се отделяше от нея, което му носеше някакво спокойствие, когато се налагаше да я оставя за по-дълго време само с прислужницата.
Той бе потънал в изучаването на различните сметки и книжа с надеждата да открие отнякъде приход, когато тя му призна, че напоследък често се среща с някакъв мъж от Вирджиния, който идвал да посещава собственика на съседната ферма — Рейф Търнбайфил.
Зарадван, че най-после си е намерила компания, въпреки изненадата си, че не му го бе съобщила по-рано, Джерико реши все пак да проучи младия човек.