— Да го поканя ли на вечеря? — запита я той.
Луиза свенливо сведе поглед към върховете на обувките си.
— Аз… Ние… Всъщност…
— Няма значение — махна с ръка брат й. Тя беше същинско дете. А сега беше още по-трудно. Най-удивителното беше, че изобщо бе успяла да си намери обожател.
Така че Джерико реши да се посъветва с Рейфъл Търнбайфил, с когото не се бяха виждали от деца.
— Боже мили, и това ако не е чудо! — бе възкликнал приятелят му. — Изглеждаш като истински пират! Сигурен ли си, че не си се занимавал точно с това, а, Рико? Влизай, влизай, ще изпием по едно питие и ще си поговорим. Ще те запозная с приятелите си. Точно организирам едно събиране — карти, лов, надбягвания с коне, няколко жени. Нали знаеш как е.
Джерико не знаеше. През последните двадесет години беше работил здравата. Рейф се бе превърнал в червендалест денди. Той все още беше приятен на вид, облечен целият в червен и златист брокат, но очите му бяха остарели. Изглеждаше уморен. За човек, който организираше увеселения, изглеждаше… тъжен.
Като дете Рейф бе бил голям побойник, но Джерико бе успявал да отстоява своето в честите им схватки.
Рейф повика младия човек от Вирджиния — Тайтъс Смитърс, и го представи на приятеля си. Смитърс изглеждаше учуден, може би дори малко нервен, но Джерико отдаде това на младостта му.
След първата им среща той си бе тръгнал обезпокоен. Не съществуваше нещо определено, в което би могъл да упрекне момъка, независимо че изглеждаше няколко години по-млад от Луиза. Беше доста красив и много добре облечен, ако човек харесваше модните кадифени костюми и екстравагантните вратовръзки.
Джерико си имаше своите резерви, въпреки че непрекъснато си повтаряше, че не той трябваше да избира. Луиза беше прехвърлила младостта. Ако се искаха и младият Смитърс беше в състояние да я направи щастлива, той щеше да им даде благословията си.
Все пак се надяваше, че това приятелче има солидна банкова сметка и някакво понятие от фермерство, защото в противен случай може би щеше да му се наложи да обяви Уинд за продан.
Три дни по-късно, след като бе направил някои допълнителни проучвания, му се бе наложило да се изправи с лице към истината. Мъжът, с когото сестра му се разхождаше, беше беден като църковна мишка и се славеше като женкар и развейпрах.
Което означаваше, че не само ще трябва да продаде кораба си, но и да съобщи новината на Луиза.
Някой ден, успокояваше се той, би могъл да си купи друг кораб. Или пък да работи като капитан.
Докато сестра му нямаше толкова късмет. Жената винаги има по-ограничени възможности за избор от мъжа.
Разговорът бе преминал ужасно. Луиза отказваше да чуе дори една дума против мъжа, когото си бе избрала, след това бе избухнала в сълзи и се бе заключила в стаята си.
Налагаше му се да напусне къщата. След като съобщи на Естер Ренегар, че ще се върне колкото може по-скоро, той се отправи към Балтимор, повери кораба си в ръцете на най-добрия брокер и накрая успя да го продаде за сума, която щеше да му бъде съвсем достатъчна, за да ремонтира Уайлд Оукс. Това му бе отнело повече време, отколкото бе предполагал, но най-после се отправи отново на юг, притеснен за Луиза, натъжен от раздялата с кораба, но твърдо решен да спаси семейното имение.
Но беше прекалено късно. Бе станало твърде късно още преди да бе напуснал Уайлд Оукс за първи път, въпреки че нито той, нито Луиза го осъзнаваха.
— Проклето да е онова копеле и нека душата му завинаги да гори в ада! — тихо изруга Джерико, долепил гръб до боядисаната в бяло ограда.
— Желаете ли да внеса чантата ви вътре, сър?
Беше конярчето, което се надяваше да спечели още някоя монета. Джерико имаше намерение да го направи сам, но бе впечатлен от блясъка в очите на момчето.
— Разбира се, синко. И внимавай да не я изпуснеш. Наеми една стая на името на Уайлд.
— Ще трябва да се настаните в общата стая, сър. Всичко е заето.
Джерико кимна и момчето се затътри навътре, приведено под тежестта на сака, в който имаше чифт пистолети. Тъй като Уайлд беше отправил предизвикателството, правото за избор на оръжие се падаше на Смитърс, но какво друго оръжие би избрал един мъж, за да убие друг? Нали вече никой не използваше саби?
Джерико би използвал с най-голямо удоволствие собствените си ръце.
Оттласна се от стената и уморено закрачи през двора. Едва беше изминал половината път до главния вход, когато нещо привлече вниманието му и го накара да вдигне очи към високия прозорец на крилото, построено към щата Каролина.
Лицето, което забеляза там, го накара да спре. Джерико се вторачи. Жената гледаше право към него. За миг нещо у нея му напомни Луиза. Но за нищо на света не можеше да си обясни какво точно. Нещо в очите й…