Луиза — Бог да я прости! — беше съвсем обикновена. А тази жена беше красавица, но не в общоприетия смисъл на тази дума. Неговата сестра беше бледа, с тъмни очи и тъмни коси. Имаше нежна уста и доверчиво изражение. Животните я бяха обичали. Дори и сега кучето й продължаваше да вие жално.
Но какво у тази жена, която беше почти момиче, му напомняше толкова за Луиза? Дали не беше начинът, по който стоеше там, сякаш очакваше някого или нещо, но същевременно и се страхуваше от него?
— Исусе Христе! — измърмори той, като се насили да откъсне очи от лицето на прозореца. Тази проклета мъгла замъгляваше разума му.
Докато прекосяваше фоайето, за да стигне до рецепцията, Джерико едва не се сблъска с ниска възрастна жена, на чиято глава беше кацнала най-грозната шапка, която някога бе виждал. Тя разговаряше с две дами с прошарени коси, които попиваха всяка нейна дума.
Ако имаше нещо, което най-малко желаеше в момента, бе да налети на групичка стари клюкарки. Беше дошъл тук да убие човек и колкото по-малко хора знаеха това, толкова по-добре. Нещастието на Луиза бе погребано заедно с нея. Беше уверен, че никой друг не знае, но дуелите винаги събуждат подозрения, а той не искаше да поема излишни рискове.
От чиновника научи, че Рейф все още не се е регистрирал. Нито пък Смитърс или хората, които щеше да доведе като свои секунданти. Джерико влезе в трапезарията с приповдигнато настроение, защото твърдо бе решил да се наслади на последното си хранене, ако съдбата бе отредила така. Без да осъзнава, че го прави, той се огледа наоколо, надявайки се да види мистериозната красавица, но тя не беше сред посетителите.
Това беше добре дошло. Точно сега не му се искаше да се срещне с две големи доверчиви очи.
Сара учтиво слушаше мисис Бест, която неуморно разправяше кой кой е в Паскуотанк и как точно са свързани родствено. Въпреки че живееше в Елизабет Сити, очевидно беше наясно с всичко, което ставаше по източното крайбрежие.
— Аз обичам да пътувам — призна Корделия Бест по време на вечерята, която бяха поръчали в стаята на Сара. — Знаете ли, почти съм сигурна, че забелязах долу младия Уайлд — същия, който навремето тръгна по море с чичо си!
Сара си имаше много по-сериозни грижи от някакво си момче, диво или питомно, но Корделия не се нуждаеше от особено насърчение, за да продължи монолога си.
— Чух, че горкото момиче, сестра му, се поминало съвсем наскоро. Разправят, че хванала треска и припаднала още преди доктор Уитърс да успее да пристигне. Звучи невероятно, нали? Родителите им загинаха преди близо година при пътна злополука. Питам се дали момчето не е пренесло треската от някоя от онези горещи чужди страни…
Това беше най-странното нещо, мислеше си Сара, докато си играеше с вилицата. През масата гласът на Корделия продължаваше да нарежда все нови и нови неща за хора, които ни най-малко я интересуваха.
Вместо това, напук на всякаква логика, мислите й се връщаха към мъжа, който се беше взирал към нея от двора.
И за неин срам, тя също се бе загледала в него. Дължеше се преди всичко на начина, по който се движеше, но не само на това. Сара никога не бе обръщала внимание на това как се движат мъжете, а още по-малко на… Е, на някои други неща.
Но този беше различен. Движенията му, начинът, по който дрехите прилягаха към тялото му, сякаш бяха част от него. Нещо в походката му я караше да мисли, че е яздил продължително време. Като че ли не беше съвсем сигурен в земята, по която стъпваше.
Дълго след като бе изчезнал от погледа й, тя бе мислила за него. Беше се опитала дори да имитира пред огледалото гъвкавата му грациозна походка, но или краката й бяха много къси, или раменете много тесни, или пък и двете заедно.
Но не беше заради походката му, нито, защото беше облечен целият в черно. Имаше нещо в лицето му. Нещо в очите му. От мястото, откъдето наблюдаваше, тя не можеше да определи цвета им, но бе напълно убедена, че ако отново види тези очи, дори след години, би ги разпознала. В тях имаше някаква безпределна тъга.
Сара импулсивно реши да помоли Арчибалд да се погрижи за този млад човек веднага след като пристигне, в случай, разбира се, че би могло да се стори нещо за него.
Четвърта глава
Беше му невъзможно да заспи в общата стая, дори и да нямаше друга грижа, освен какво да си поръча за закуска. Тъй като в хотела имаше само осем стаи, повечето мъже бяха принудени да прекарват нощта тук, върху дюшеци и одеяла, постлани направо на пода.