Разговорът между моряците, дърварите и другите грубовати клиенти беше циничен, понякога и забавен. Но Джерико не беше в настроение да се весели. Нито пък да слуша подмятания за различните прелести на кестенявата красавица. Правеха облози за това дали е пристигнала да се срещне с любовника си, дали той изобщо ще се появи и дали междувременно бе узряла за любов.
Откъснат за миг от собствените си тревоги, той постла просененото одеяло в най-отдалечения ъгъл на претъпканата стая, скръсти ръце на гърдите си и се загледа в опушения таван.
Опитваше се да не слуша. Жената, която и да бе тя, беше в безопасност. Вероятно пътуваше с прислужницата си. Пък и в крайна сметка вратите се заключваха, нали? Необходимо беше само да превърти ключа.
Да, но с един ключ можеха да се отворят всички стаи в хотела, което го правеше съвсем излишен.
Джерико се убеждаваше, че тази жена изобщо не е негов проблем. Никога не се бе чувствал спокоен в присъствието на жени — или поне на почтени дами. Целия си живот като възрастен бе прекарал сред сурови, груби мъже.
Впрочем имаше си достатъчно свои грижи, за да се притеснява за някаква си непозната е големи бадемови очи и кожа с цвят на мед. И с твърде уязвимо лице.
В съзнанието му изведнъж нахлуха спомени, които го преследваха вече от няколко дни. Луиза като малко момиченце, което тича след кученцето си, настъпва връзките на обувките си, пада и плаче за Уико, викайки го да дойде, да я вдигне и да завърже проклетите връзки.
В неговите прегръдки бе намерила утеха, когато кученцето й умря. Тогава беше само на седем години. Десет години по-късно, когато бе дошъл на едно от редките си посещения у дома, той беше този, който изсуши сълзите й, след като приятелката й се бе омъжила за момчето, което и двете бяха обичали.
Колкото и да беше странно, те бяха останали близки през всичките години, откакто бе поел управлението на свой собствен кораб и задълженията му бяха нараснали. Баща му никога не му писа. Майка му беше неграмотна, но Луиза му пишеше често. Той отговаряше на писмата й, макар и не толкова редовно, колкото трябваше. Единственото му извинение беше, че е прекалено зает, а и от засетите с тютюн, пшеница и картофи полета на Уайлд Оукс го делеше цял един свят.
Беше му безкрайно неприятно, когато я бе оставил сама последния път, още повече че бе наясно какво трябва да направи. Може би още тогава бе имал някакво предчувствие.
След като бе продал кораба и се бе върнал с достатъчно пари, за да може да наеме нов управител и да се заеме с възстановяването на фермата, бе посрещнат от бледа, отчайващо слаба жена, в която с усилие бе разпознал сестра си, с която се бе разделил преди малко повече от месец.
Почувствал, че нещо не е наред, той веднага заподозря онзи проклет мъж от Вирджиния, който бе правил компания на сестра му от известно време насам. През първата вечер бе убеждавал Луиза да му каже какво има, очаквайки да чуе тъжната, но успокоителна приказка за още един завършил роман.
Вместо това обаче, трябваше да понесе удара да научи, че тя е бременна. Бе се хвърлила в прегръдките му и му бе обяснила, хълцайки, че току-що е разбрала и още не е имала време да съобщи на Смитърс, защото майка му се разболяла и го били повикали вкъщи. Беше забравил да й остави адреса си, а и Рейф не знаеше къде биха могли да го открият.
— Но сега се върна — бе продължила тя с усмивка, изпълнена с надежда. — Точно преди да се смрачи, видях коня му заедно със сивия жребец на Рейф до конюшнята, когато изведох Бриг на разходка. Сигурна съм, че първото нещо, което ще направи утре, е да дойде да ме намери, тъй като годината на траура ми изтече и вече няма причина да се отлага. — Очите й го молеха за разбиране. Или за подкрепа.
Първата мисъл на Джерико беше да намери проклетото копеле и да му прекърши врата, задето се бе отнесъл по този срамен, отвратителен начин с една жена, толкова мила и невинна.
Очевидно Луиза бе отгатнала мислите му.
— Не се ядосвай, Рико. Толкова много го обичам и съм сигурна… сигурна съм, че и той ме обича, но напоследък майка му е била много болна и… и това просто се случи. Впрочем и аз не съм в първа младост.
Джерико беше принуден да признае, че на възрастта на Луиза нетърпението й беше съвсем разбираемо, но, дявол да го вземе, проклетият негодник трябваше да е по-опитен, а не да й направи дете. Съществуваха начини, по които жената би могла да бъде предпазена. Ами ако нещо му се беше случило, преди да успее да се ожени за нея? Тя щеше да бъде опозорена. Не само сърцето, но и репутацията й щеше да бъде сломена.
Джерико искаше да ги отведе при най-близкия свещеник още преди да е настъпил новият ден.