За беда, на следващия ден беше насрочил среща с евентуалния бъдещ управител. Човекът пътуваше чак от Пъркуимънд и бе невъзможно да го отпрати и да го помоли да дойде по друго време. Бе претупал разговора разсеяно и след като бе наел управителя, бе изгубил двойно повече време да му покаже фермата и да отговори на въпросите му.
Само Господ знаеше дали изобщо е говорил смислено, след като мислите му бяха заети с далеч не толкова материални грижи.
— Къде е мис Луиза? — настойчиво бе запитал икономката, щом отпрати посетителя.
Строгата Естер Ренегар, която се грижеше за домакинството, откакто Джерико се помнеше, продължаваше да чупи яйца в една купа.
— Отиде при ухажора си като че ли. Колата тръгна някъде преди около час, следвана от онуй краставо псе. Беше го затворила в обора, но то се измъкна.
Бриг не беше нито крастав, нито псе, но точно в този момент Джерико нямаше време да го защитава. Оседла Боун и препусна в галоп през полето към къщата на Търнбайфил.
— Къде е Смитърс? — извика, втурвайки се през вратата. Рейф пиеше бренди и галеше един огромен котарак, излегнал се на коленете му.
— Тайтъс? Какво е забъркал пак този глупак?
— Няма значение, само ми кажи къде мога да го намеря. По-възрастният мъж си играеше с ухото на котката, която неочаквано се обърна и го одраска.
— Проклет неблагодарник! Говоря на котарака, Рико, а не на теб. За последен път видях Смитърс да изчезва надолу по алеята. Играехме карти, когато забеляза колата на Луиза и излезе. Учудва ме начинът, по който тя му влияе. Би могла да си намери нещо много по-добро, въпреки че е попрехвърлила годинките.
Рейфъл Търнбайфил наблюдаваше мъжа, който често го бе превъзхождал в надбягванията, борбата, лова и хазарта. Претегляйки всяка дума, той продължи:
— Ако бях на твое място, Рико, не бих я окуражавал в тази насока. Младият Смитърс е достатъчно добър за компания, но не е подходящ за съпруг, ако разбираш какво искам да кажа.
Джерико се страхуваше, че много добре го разбира, но вече бе твърде късно.
— Много съм ти задължен, Тюби — отвърна той, произнасяйки неволно омразния прякор. Като прескачаше стълбите през две, той се метна върху жребеца си и препусна по дългата алея.
Те не бяха край езерото, където някога тримата така обичаха да ловят риба. Изпълнен е нови тревоги, Джерико се отправи към къщи. Може би щеше да я намери в кухнята, споделяща сватбените си планове е икономката.
Колко по-добре щеше да бъде, ако тези планове бяха лъжливи! Но подходящ за съпруг или не, негодникът щеше да се ожени за нея. А ако се опиташе да прави номера, щеше да му се наложи да отговаря пред Джерико, защото този път той не беше на другия край на света, а съвсем наблизо, и можеше да се погрижи за сестра си.
Поне известно време. Докато си намереше друг кораб.
„Господи, ще ставам вуйчо!“, мислеше си той, докато бавно се приближаваше към къщата.
Останалата част от следобеда бе преминала много бавно. Естер му бе сервирала студено месо направо на бюрото. Без да обърне внимание на храната, той отново я бе запитал за Луиза.
— Все още е навън. Имат много да си приказват, горките деца. Преди около час чух кучето да лае като бясно някъде около живия плет.
— Може би е гонило заек — допусна Джерико, доволен, че тя бе взела кучето със себе си.
Късно същия следобед, потънал в счетоводните книги, които сега не му се струваха много по-различни от корабния дневник, чу Бриг да лае отвън. Затвори страниците, изправи се и разтри схванатите мускули на врата си.
Тя си беше вкъщи. Крайно време беше. Сгодени или не, Смитърс нямаше право да я задържа толкова до късно вечерта. Най-добре да са решили да направят бързо сватбата, в противен случай щеше да им се наложи да тичат към най-близкия свещеник толкова бързо, че подметките да им запушат! Неговият племенник нямаше да бъде незаконороден и да бъде принуден цял живот да търпи срама.
Заличавайки всички следи от гняв и тревога върху лицето си, Джерико тръгна навън, за да прибере колата и да разседлае кобилата на Луиза. Надяваше се да види Смитърс до нея, ала младото конте не се виждаше никъде.
— Закъсня — каза й, като се стараеше да не издава неодобрението в гласа си. — Сега не трябва ли да почиваш повече, след като… — Гласът му заглъхна и той се втренчи във фигурата, която се отпусна в ръцете му. — Божичко, Луиза, какво се е случило?
Тя хлипаше истерично, без да може да произнесе нито звук. Косата й се бе разпиляла по раменете. Винаги се беше гордяла със смолисточерните си къдри, но сега те бяха сплъстени и… Господи, това наистина ли беше кръв?
— Луиза! Спри да плачеш и ми кажи какво се е случило! Да не би колата да се е обърнала? — Разбира се, че не се е обърнала. Момичето не би могло да я изправи само.