Вкопчи се в него и пръстите й се впиха в ръцете му с учудваща сила, а проклетото куче се въртеше около тях, подскачаше и скимтеше. Без да му обръща внимание, Джерико я притисна, за да я накара да го погледне и да му отговори, и веднага съжали, че го беше направил.
Отнесе я на ръце в къщата, като се опитваше да не гледа белезите върху бузата й, сякаш причинени от тънка жилава пръчка.
Естер бе поела нещата веднага в свои ръце.
— Боях се, че това ще стане — измърмори старата жена. Джерико би искал да знае какво има предвид, но нямаше време да пита.
Без да си прави труда да оседлае Боун, той се спусна да търси доктор Уитърс, който живееше на около четири мили от тях. След като обясни набързо къде да отиде, той изпрати човека до Уайлд Оукс и препусна към фермата на Рейф, за да търси Смитърс. Нямаше никакво съмнение кой беше виновен за всичко. Преди да бе достигнал дървената ограда, която отделяше земите на двете ферми, забеляза червено-черен екипаж да напуска бързо имението и да се отправя на север.
— Смитърс! Проклета да е черната ти душа! Върни се веднага! — изкрещя той, без да спира бързоногия си жребец.
Кочияшът бе хвърлил през рамо поглед и бе заудрял неистово дорестия кон; колата се мяташе по неравния път и на два пъти едва не се преобърна. Джерико препусна в галоп. Забравил умората от препускането до дома на доктора и сякаш доловил отчаянието на господаря си, Боун бързо бе съкратил разстоянието.
Преследването бе свършило така бързо, както бе започнало.
— Проклето копеле, слез веднага оттам! — Гласът беше тих, но в него безпогрешно можеше да се разпознае опасната закана. Очите на другия се разшириха от ужас.
— Стой далеч от мен, луд глупак! — изкрещя Смитърс. На капрата на екстравагантната карета, облечен целият в черно, седеше кочияшът и в очите му светеше убийствен огън.
С бързо като светкавица движение Джерико бе уловил края на плетения камшик, дръпна го силно и повали младия човек на земята. Спускайки се от гърба на коня си, за миг се озова до него.
Но не последва борба, защото Смитърс се беше парализирал от ужас. Паниката разкривяваше съвършените му черти. Джерико беше само на милиметър от решението да обвие ръце около бялата му шия, когато някакъв глас зад него каза студено:
— Не искаш наистина да направиш това, Рико. Ако го убиеш сега, ще те обесят. Кой тогава ще се грижи за Луиза?
Наведен над гърчещата се фигура на земята, Джерико изчака огънят в гърдите му да поутихне. Рейф бе прав. Не това беше начинът да го направи, ако искаше да живее достатъчно дълго, за да се погрижи за сестра си и детето й.
— Не знаеш какво искаш от мен — изръмжа той.
— Сигурно не, но каквото и да имаш против това момче, не това е начинът да го уредиш. — Рейф все още седеше върху огромния си сив жребец. Бе наблюдавал сцената безстрастно със зачервеното си от дългите години бурен живот лице. — Отдръпни се, Рико!
— Искам да го видя мъртъв.
Мъжът на земята се опитваше да се търколи настрани. Като се изправи бавно, Джерико постави обутия си в ботуш крак върху края на палтото му.
Рейф уреди подробностите. Щяха да се срещнат в хотела веднага след като Смитърс успееше да намери някой, който би могъл да му стане секундант. Ясно ли беше всичко?
Ясно беше.
Докато се уговаряха, Смитърс бе повръщал на средата на пътя.
Джерико и Рейф се прибраха заедно. Мълчаха, докато пътят не ги отведе до мястото, откъдето започваха деветстотинте акра земя на Търнбайфил.
— Ще ти стана секундант, ако искаш — тихо каза по-възрастният мъж. — Чувствам се донякъде лично отговорен. Той беше мой гост.
Джерико кимна:
— Задължен съм ти. И, Рейф, благодаря ти, че ме спря. Щях да убия кучия син.
— Луиза? Той кимна.
— Бил я е.
Очите на Рейф помръкнаха.
— Исусе! — бе успял само да промълви.
Джерико бе замълчал. Нямаше смисъл да споменава за бебето. И без това скоро щеше да се разчуе.
— Дай няколко дни на Смитърс. Съмнявам се, че лесно ще намери някой, който с готовност би се отзовал на молбата му да му стане секундант.
— Бих предпочел да се върна и да свърша работата още сега — каза Джерико и остро се изсмя.
— Върви си вкъщи. Ако има нещо, което мога да направя, само ми съобщи. В противен случай ще се видим в хотела след около седмица. И, Рико, не се тревожи. Ще се погрижа за момчето, дори ако трябва, ще го довлека лично.
Като се връщаше към спомените, сега Джерико искаше Рейф изобщо да не се бе намесвал онзи ден. Искаше му се да бе свършил започнатото. Не че това би могло да промени нещо. Луиза си бе отишла и бе отнесла със себе си необходимостта да остане жив.