Беше станало много късно още в момента, когато се беше прибрал вкъщи. Бе разбрал това още щом бе видял стария доктор Уитърс да излиза и да се отправя към малката карета. Старият човек изглеждаше на сто години. Джерико буквално бе усетил как кръвта се смразява във вените му. Винаги беше смятал, че това е само израз, но сега знаеше, че не е така.
Бе слязъл от коня и го бе потупал по задницата.
— Какво стана? — настоя той точно когато старият лекар поставяше кожената си чанта на седалката.
— Съжалявам, сине. Направих всичко, което можах. Не вярвам, че тя изобщо искаше да живее. Още щом започна кръвоизливът, вече нямаше как да й помогна. Опитах всичко, което зная, но Божията воля е такава.
Някога Джерико се беше заклел, че никога няма да плаче, но тогава не издържа.
— Както разбирам, ти си знаел, че тя е бременна? — тихо попита старият човек.
Като вдигна мокрото си лице към небето, където все още проблясваха последните лъчи на залеза, Джерико отговори:
— Знаех.
След това я беше погребал. Под огромния чинар, до родителите им и двете им деца, които бяха починали още като бебета.
А сега чакаше, за да завърши онова, което трябваше да направи, преди да се върне в морето. Господ му беше свидетел, че не искаше повече никога да види Уайлд Оукс. Естер и наетият от него управител заедно можеха да се справят.
Някъде към полунощ шумът затихна. Джерико почти се бе унесъл в дрямка, когато чу двама мъже да говорят за жената в стая номер три. Не беше необходимо да притежава кой знае какво въображение, за да се досети, че имаха предвид кестенявата красавица, която беше забелязал на прозореца при пристигането си.
Проклинайки тихо, той се обърна върху твърдия под и сложи навитото на руло палто под главата си, ала беше невъзможно да не обръща внимание на разговора.
— Гледай сега, разбрах, че тя е съвсем сама в крилото към Каролина. Няма дори прислужница с нея. Само един тип жени отсядат в хотел съвсем самички.
— Освен ако не чака мъжа си.
— Или го чака, или бяга от него.
— Ааа, тая не е омъжена. Няма вид на семейна. Залагам два долара. Мислиш ли, че стигат? — намеси се един младеж.
Стомахът на Джерико се сви. Дамата, независимо от положението й, заслужаваше повече уважение. Като приседна, той извади единия от двата пистолета и го сложи в скута си.
— Господа — каза със смразяващо спокойствие, — да се тревожи сънят на една дама е много невъзпитано. Да не говорим колко е нездравословно.
В стаята настана такава тишина, че би могло да се чуе бръмченето на муха. Миг по-късно някакъв мъж изруга. Друг се засмя нервно. След това отново се заеха със заниманията си, заплашваха и поръчваха бутилка след бутилка.
Примирен с очакващата го безсънна нощ, Джерико се изправи и сгъна одеялото си. Беше легнал с ботушите, защото не искаше да поема риска да му бъдат откраднати.
— Извинете ме — учтиво каза той, прескочи двама пияни и се насочи към вратата.
— Ей, ама ти май тичаш след оная, а? Това не е честно! Аз пръв я видях! — провикна се един младеж, който беше или посмел, или по-пиян от останалите.
— Почивайте спокойно, господа. Дамата има право да поспи.
Случи се така, че и Джерико също спа спокойно през останалата част от нощта. Коридорът, на който бяха подредени стаите, беше поносимо тих, при това доста по-чист от общата стая. Но не това бе причината за онова, което направи. Беше успявал да въведе ред сред моряците, далеч по-груби от онези в общата стая, без да прибягва до насилие.
Тази жена беше нечия сестра. Или дъщеря.
Или съпруга.
Все пак, поради някаква необяснима причина, той би предпочел да не е омъжена. Пияният беше прав: тя нямаше вид на семейна.
Но независимо от положението й, той чувстваше някакъв порив да направи всичко възможно, за да я защити. Заради Луиза, ако не заради себе си. И така той прекара остатъка от нощта, проснат пред вратата й, с глава върху палтото, скръстил ръце пред гърдите си, като в дясната стискаше здраво дългия пистолет.
Пета глава
Запътила се към тоалетната, Сара едва не стъпи върху проснатия пред вратата на стаята й мъж.
— Милостиви боже! — възкликна тя. — Вие сте мъжът в черно.
Той се изправи сковано. Беше много по-висок, отколкото изглеждаше отдалеч.
— Моля да ме извините, мадам. Нямах намерение да ви препречвам пътя.
— Да не би да сте изпуснали нещо? — Тя се взираше в ъгловатите черти на лицето му, в което липсваше каквато и да било мекота. Сигурно не бе надничал през дупката на ключалката. Нямаше вид на такъв човек.
— Да си кажа истината, спях. Тук е много по-тихо, отколкото в общата стая.