Мъжът се извисяваше над нея в тъмния коридор. Косата, очите и дрехите му бяха черни като греха, но тя не изпитваше никакъв страх.
— Е, да, предполагам, че е така.
Колкото и да беше странно, тя бе склонна да му повярва. Той наистина държеше одеяло. А дрехите му, въпреки че бяха леко поизбелели и протрити, изглеждаха направени от качествен материал. Ботушите от първокачествена кожа бяха лъснати до блясък. Подозирайки, че не разполага с пари, за да си наеме стая, но е прекалено горд, за да си го признае, Сара продължи по пътя си, за да не нарани чувствата му. Добре знаеше цената на гордостта.
С шапка в ръка, той, изглежда, взе някакво решение.
— Мадам, помислих си, че за една жена да отседне сама в… така де, на място като това, би могло да бъде изтълкувано погрешно…
Трогната от странната смесица от сила и нерешителност, Сара отвърна:
— Благодаря ви, сър. Ако ми предлагате да ме придружите през фоайето, то аз с благодарност ще приема компанията ви. Не бих искала да мина сама през шумния салон на път към…
Дали да не му предложи пари?
Не, това би го засегнало. Впрочем, след като беше дала част от парите си на Молси и Саймън, останалото едва щеше да й стигне да заплати собствения си престой тук, освен ако не подпишеше нов чек. Но ако го направеше, Тайтъс би могъл да я проследи чрез банката.
Истината беше, че ако Арчибалд не пристигнеше скоро, щеше да бъде принудена да спи в общата стая, където и да се намираше тя и каквото и да представляваше.
Едва ли някой друг би могъл да прояви подобно уважение като този мъж в черно. Когато излезе от тоалетната, той я очакваше встрани, до задната врата. И двамата се преструваха, че просто бе излязла навън, за да си налее прясна вода. Сара спомена нещо за времето и за слънцето, което блестеше над канала, и той кимна замислено:
— Да, мадам, денят наистина е прекрасен. — Изглежда, искаше да каже нещо друго. — Мадам, ще бъда поласкан, ако приемете поканата ми да закусите с мен. Името ми е Джерико Уайлд. Бих могъл да помоля собственика да ни представи.
Уайлд… Уайлд…
Защо това събуди някакво ехо в съзнанието й? Сара замислено стисна устни, докато мъжът очакваше отговора й.
— Случайно да познавате мисис Бест от Елизабет Сити? Предполагам, че си е тръгнала рано тази сутрин, но мисля, че снощи на вечеря спомена името ви.
За един кратък миг по лицето на мъжа премина паника.
— Не, мадам, не мисля, че я познавам.
— Е, няма значение. Колкото и да ми е неудобно да го призная, не обърнах особено внимание на приказките й. — Очите й блеснаха развеселено. — Закуска ли казахте? Да си призная, никак не обичам да се храня сама. Разбрах, че човек би могъл да поръча да му поднесат храната в стаята, което е много удобно, но ако обича студена супа и препържени яйца.
— Значи приемате?
С изключително елегантен жест той й предложи ръката си и я поведе към трапезарията, сякаш беше кралица. Или поне принцеса.
Или в края на краищата като че ли беше човек, който се намира на другия край на света, изгорил след себе си всички мостове.
Закуската беше великолепна. Между другото Сара научи, че той е капитан. Капитан Джерико Уайлд.
— Въпреки че в момента нямам собствен кораб — уточни той.
Горкият човек. Сигурно се надяваше да бъде нает от някой от минаващите плавателни съдове, които спираха пред хотела. Опитваше се да измисли някакъв начин да му помогне, но не се сещаше за нищо подходящо. Разговаряха дълго, но когато по-късно застана до прозореца да изчака пристигането на Арчибалд, тя осъзна, че въпреки че й бе разказал за пътуванията си из различни страни и вълнуващите си срещи с чужди народи, тя всъщност не знаеше нищо за него.
От това начинът, по който той я привличаше, й се струваше още по-странен. Бе разбрала, че той притежава някаква сила. Баща й беше много слаб човек, а откакто се помнеше, майка й бе полуинвалид. Тайтъс и Норийн бяха още по-слаби. Сара се бе уморила да бъде най-силният човек в семейството. Би й харесало поне за малко да може да се облегне на някого, по-силен от нея.
Знаеше също, че от негова страна нищо не я заплашва. Може би това се дължеше на отчаянието, което струеше от дълбините на тъмните му очи. Отначало си бе помислила, че просто й се бе сторило, но после се увери, че не греши. Понякога се появяваше само като сянка, а друг път — с много по-голяма сила.
Но каквото и да го тревожеше, то не му пречеше да се отнася към нея така, сякаш е направена от порцелан и би могла да се счупи при някоя по-груба дума. Това беше нещо съвсем ново за нея и я бе заинтригувало. Само ако знаеше, развеселено си мислеше тя, че би могла да впрегне мулето и да изоре нивата по-добре от всеки мъж! Че би могла да се пазари и да получи най-високата цена за зеления си фасул и пъпешите и да изпъди невестулката от кокошарника само с помощта на върбова пръчка!