Не че бе възпитавана да върши всичко това. Някога бе разполагала с прислуга, която непрекъснато се бе грижила за удобствата й, но времената се бяха променили. Това обаче й бе дало възможност да разбере, че е в състояние отлично да се грижи за себе си.
Джерико прекоси двора и тръгна по пътя, успореден на канала. До една седмица, бе обещал Рейф. А вече бяха изминали пет дни. Или може би дори шест? Господи, беше изгубил всякаква представа за времето.
Зад него се носеше шумът от напрегнатото движение. Разсеяно наблюдаваше двете момчета, които гребяха в една лодка и се отдалечаваха надолу по канала, докато „Лима“ минаваше покрай тях, остро изсвирвайки със сирената си. След нея, теглен от два чифта волове, съвсем бавно плаваше шлеп, като едва разплискваше повърхността на водата покрай брега.
Помисли си за собствения си кораб и се запита дали все още стои закотвен, или е отплавал под командването на някой друг.
После си наложи да насочи мисълта си към издирването на Смитърс. Рано или късно проклетото копеле щеше да се появи. Дори негодник като него не би могъл да пренебрегне откритото предизвикателство, още повече, когато бе отправено пред свидетел.
Оставяйки настрана собствените си тревоги, Джерико реши да изчака в коридора, докато мис Йънг тръгне към трапезарията за обяд. Тя имаше нужда от закрила. А той имаше нужда да се поразсее.
Все пак не би могъл да не се възхити на смелостта й. Тя се намираше в неизгодното положение на млада благовъзпитана дама, отседнала в хотел с не много добра репутация. Отначало си беше помислил, че е прекалено невинна, за да схване опасността, ала сега започваше да се убеждава, че е съвсем наясно с нея, но е прекалено решителна, за да се уплаши.
Във всеки случай тя се нуждаеше от някого, който да застане между нея и тълпата от общата стая. И докато нямаше какво друго да прави, той би могъл да поеме това задължение.
Тя излезе от стаята, обърна се и заключи вратата, като се усмихна мрачно на лъскавия нов ключ, показвайки, че е съвсем наясно с безполезността му.
— Но е по-добре, отколкото без никакъв ключ — вметна той, докато мачкаше шапката си.
— Но не толкова полезен като някой тежък стол — отвърна тя, докато пускаше ключа в джоба си. Беше облечена във великолепна жълта рокля, която хвърляше златисти отблясъци върху косата й. Когато й направи комплимент, тя свенливо му призна, че това трябва да бъде венчалната й рокля.
— Бих предпочела нещо в синьо, но нямах достатъчно време, за да си ушия.
Венчалната й рокля?
Нейната венчална рокля. Той знаеше, че тя очаква някого. Всички в хотела бяха наясно с това.
Джерико не искаше да говори за сватби и венчални рокли. Не че не желаеше щастие на Сара, но мисълта за женитба на която и да било жена го връщаше назад — към неосъществените сватбени блянове на сестра му.
Пое си дълбоко дъх и захлопна вратичката на спомените.
— Ако нямате други планове, бихте ли ми позволили да ви придружа до трапезарията? — Той протегна ръка и тя постави малката си, добре оформена длан върху ръкава му. Внезапно се почувства с няколко сантиметра по-висок.
Пред купата със супа от зеле Сара обясни, че е в хотела, за да изчака годеника си, но е започнала да се притеснява, че писмото, в което уточнява мястото и времето, може би се е изгубило.
Джерико беше изумен. Тя бе определила мястото и времето? Не беше и помислял, че е толкова дръзка, но неговият опит с жените беше твърде малък.
— Просто не мога да се върна у дома — призна тя, след като съдовете от супата бяха прибрани и им бе сервирано задушено пилешко с кнедли.
— Изгорени мостове? — запита Джерико.
— Нещо подобно — кимна тя.
— Мостовете могат да се поправят.
— Но понякога не си струва.
Той си направи извода, че дамата не е била много щастлива в миналото. Но това не беше негова работа. Нито пък фактът, че тя отказа да му позволи да заплати обяда й. Вместо това грижливо отброи точната сума и върна остатъка в едно доста протрито портмоне.
Дамата беше и горда.
След като напуснаха претъпканата трапезария, двамата тръгнаха покрай канала. Джерико се опитваше да измисли някакъв тактичен начин да й предложи пари. Господ му беше свидетел, че сега, след като Луиза я нямаше, а собственото му бъдеще беше толкова неясно, той нямаше нужда от тях. Нямаше намерение да се връща в Уайлд Оукс. Поне засега. Не и преди да поникне трева на гроба на Луиза и самият той да се съвземе. А може би никога.