Загледан в нежната фигура е коса с цвят на есенни листа и топли кафяви очи, Джерико си каза, че докато мистър Рикетс пристигне, тя има нужда от покровител. Поне това би могъл да стори за нея. Луиза също бе имала нужда от закрилник, но той се бе провалил, защото беше прекалено зает с продажбата на кораба си, за да разбере какво става под собствения му покрив.
Този път не биваше да се проваля.
Докато „Албимаръл“ се отдалечаваше от брега, а новопристигналите се суетяха наоколо, за да си наемат стаи или в очакване на връзката за следващата спирка, Сара въздъхна замислено, но след това се усети и се усмихна.
— Е, това е, предполагам. Пощенският кораб пристигна и отново отплава, но Арчибалд все още го няма. Може би утре.
Джерико точно навреме овладя желанието си да я прегърне през раменете.
— Има още много време — каза той. — Следващият ще пристигне съвсем скоро. А пък и ездачи идват непрекъснато. Вашият годеник ще се появи всеки момент.
И точно това трябваше да направи, ако имаше поне капка здрав разум. Този мъж трябва да е голям глупак, за да остави такава жена сама в хотел, пълен с хора от най-нисшите слоеве на обществото.
По време на вечерята Сара разговаряше оживено и само от време на време падаше духом. Джерико развеселено осъзна, че тя се опитва да го разведри. Кога друг човек бе правил това? Кога някой друг се беше интересувал как се чувства?
Дали не трябваше да й каже, че вече е бита карта?
Не. Нека продължава да бъбри. Бог му беше свидетел, че имаше нужда да се поразсее, а докато Смитърс не се появеше, нямаше по какъв друг начин да прекарва времето си.
— Всичко е заради втората ми майка, нали разбирате — говореше Сара и той разбра, че е пропуснал част от думите й. — Случи се така, че получих в наследство малко пари. Бях решила да изплатя ипотеката, но така нямаше да ми остане много, а на мен ми се искаше да уредя Молси и Големия Саймън, така че да не им се налага да работят повече. Само че мащехата ми искаше да се омъжа за сина й и да задържи парите в семейството.
— Доколкото разбирам, не проявявате интерес към момчето?
Сара сви рамене:
— Боже мой, не! Само за една седмица щях да остана без пукната пара. Той е комарджия от най-долна класа, а освен това прекалено много пие. Наред с всичко е… как да ви кажа, доста ограничен.
Сара не можеше да разбере защо споделя тайните си с този напълно непознат мъж. Не беше в характера й да стоварва тревогите си върху раменете на другите, а пък и никой не й бе предложил да ги поеме доброволно. Хрумна й мисълта, че двамата с капитана приличат на два кораба, които са се срещнали случайно в нощта, след което всеки е поел по пътя си, за да не се срещнат никога повече.
Това беше тъжно, защото тя бе започнала да го харесва. Обичаше да го наблюдава, защото — въпреки че не беше особено красив или поне не по начина, по който беше красив Тайтъс — в ъгловатите му челюсти и сурови тъмни очи имаше нещо успокояващо.
Но въпреки това трябваше да бъде по-предпазлива и да не споменава повече имена. Не беше прекалено далеч от дома и рано или късно повечето от пътуващите из Тайдуотър минаваха оттук, тъй като това беше най-прекият път на юг и на север. Тайтъс също се движеше по този път. За щастие той рядко имаше възможност да си позволи да се настани в хотела и обичайно отсядаше у приятели или дори у приятели на приятелите.
— Но дори и да го харесвах — продължаваше тя, — никога не бих се омъжила за пари. През цялото време мистър Рикетс беше много внимателен към мен, въпреки че бях бедна като църковна мишка. Той ме харесваше такава, каквато бях.
Джерико измърмори нещо в отговор, а вниманието му бе приковано от начина, по който се движеха устните й, докато говореше. Тя имаше невероятно изразително лице. То не можеше да пази тайните й дълго. Но тя ги пазеше. Или поне се опитваше. Нямаше представа какви бяха те, нито пък искаше да узнае.
— Така че си казах — продължаваше тя и той отново осъзна, че бе пропуснал част от думите й. — Сара Ребека, този човек е самотен, но ако чакаш да ти направи предложение, ще има да чакаш до… — Закри уста с ръка. — О, нямах намерение да ви казвам това. Нали няма да кажете на никого, че аз съм направила предложението?
Очите на Джерико блеснаха весело. Виж я ти, госпожицата! Значи тя беше направила предложението и бе определила мястото и времето! Оцени по достойнство дързостта й, надявайки се, че и преценката й е точна.
Малко по-късно той я изпрати до стаята й, изчака, докато ключът се превъртя в ключалката и тежкият стол бе поставен под дръжката на вратата, след това се върна във фоайето. Бе съвсем наясно с любопитните погледи, които го съпроводиха. Същите, които ги бяха следвали в трапезарията и по време на разходката им.