Не можеше да им попречи. Дамата имаше нужда от закрила и докато пристигнеше нейният годеник, за да се погрижи за нея, двамата трябваше да се примиряват с клюките и подозрителните погледи.
Отправи се към летящите врати, влезе в бара, поръча си уиски и едва тогава се обърна към тълпата. Беше облечен в обичайното си облекло: обикновена черна риза и поизтъркан черен костюм. Черният цвят му придаваше много сериозен вид. Когато, само на двадесет и три години, беше поел командването на първия си кораб, бе счел за необходимо да се опре на нещо ново, за да въведе ред. Сега, на тридесет и две, подобни неща не му бяха нужни. Да командва за него бе нещо просто като дишането, но тъй като беше човек, който държеше на навиците си, продължаваше да се облича в черно.
Хладнокръвно местеше поглед от един към друг грубоват посетител в задимения салон. Постави ръце на кръста, вмъкна палци в колана и отметна сакото си така, че да извади на показ двата пистолета. Преди да напусне Уайлд Оукс, се беше упражнявал няколко дни, докато успее да пробие карта от двадесет крачки и да загаси свещ от десет. Чувстваше се глупаво, задето носеше пистолетите — никога не бе имал нужда от оръжие, за да упражнява властта си, — но на подобно място разумният човек не оставяше ценностите си, които биха могли да станат жертва на нечии чевръсти пръсти. Впрочем чифт пистолети можеха да разубедят всеки, който би искал да му създаде проблеми.
Рано на следващата сутрин, докато отвеждаше под ръка Сара към трапезарията, пристигна Рейф Търнбайфил. Той се спря до вратата и Джерико плъзна поглед покрай него, очаквайки да види женственото лице на Смитърс. По дяволите, не сега, помисли си той и се извърна да влезе с момичето в трапезарията с надеждата, че приятелят му не ги е забелязал.
Но, уви, по-възрастният мъж бързо прекоси претъпканото фоайе и свали шапката си.
— Добро утро, Рико. Ще си направиш ли труда да ме запознаеш с приятелката си?
Редом с Рейф, облечен в красивото си палто, брокатена жилетка и излъскан цилиндър, Джерико се почувства като просяк. През стиснати устни претупа процедурата по представянето. Каза си, че негодуванието, което го изпълваше, се дължи единствено на нежеланието му да въвлече Сара в мръсната работа, която го бе довела тук. И не даваше пукната пара за интереса, който бе блеснал в очите на приятеля му.
— Доколкото разбирам, тъкмо отивате да закусите? В такъв случай съм дошъл точно навреме. — Търнбайфил говореше толкова весело, сякаш не беше дошъл тук, за да наблюдава как ще умре един човек. Защото и двамата бяха наясно, че Джерико няма да отстъпи. Законът рядко наказваше отрепки като Смитърс. Това задължение се падаше на мъжката половина от засегнатото семейство.
— Ще тръгваме ли? — Рейф протегна ръка към Сара. — Това кафе ухае божествено.
Божествено?
Джерико му отправи унищожителен поглед.
— На твое място първо бих се погрижил да си наема стая. Изглежда, всичко е заето.
— Надявах се да ме поканиш в твоята.
— В такъв случай ще трябва да се задоволиш с общия салон. Но би могъл да провериш на рецепцията. Междувременно може нещо да се е освободило — с тези думи Джерико се обърна натам, където допреди минута стоеше Сара.
— Ако търсиш птичката, тя току-що влезе вътре. Точно в този момент я настаняват на една маса с две стари клюкарки, които сигурно са пристигнали тук, яхнали метли. Твои приятелки ли са?
— Проклятие! — изруга тихо Джерико. Достатъчно му беше, че се бе наложило да я представи на Търнбайфил. Но още по-неприятно му бе да я гледа в компанията на двете кикимори.
— Ела за малко навън — каза Рейф, като неочаквано отново стана сериозен. Закуската и божествено ухаещото кафе, изглежда, бяха забравени. — Трябва да поговорим насаме.
Нито единият от двамата не продума, докато не се усамотиха под листака на една слива от другата страна на пътя. Рейф посочи към едно голо място между дърветата.
— Струва ми се, че това е мястото. Пътят минава точно под онзи кипарис там. Достатъчно е широко, за да може да мине колата, която ще… — Той се изкашля и съсредоточи цялото си внимание върху края на пурата си.
— Която ще отнесе трупа — завърши вместо него Джерико. А само като си помислеше, че на стотина крачки оттук Сара закусваше, като отпиваше изтънчено от чая си, опитвайки се да отклони въпросите на онези две квачки, които беше забелязал още при пристигането си! А той стоеше тук и говореше за превозването на трупа на човека, когото имаше намерение да убие най-хладнокръвно!
Не че това щеше да бъде убийство. Убийство беше да убиеш някого без причина. Или за изгода. Или от гняв.