— Съвсем вярно, с едно изключение. Този, който предизвиква дуела, определя мястото и времето, но другият избира оръжието.
— Господи! — прошепна Джерико.
— Това е самата истина, така че молитвата ти е съвсем навременна. Веднъж момчето ми бе споменало, че се е упражнявало с ножа, като е отсичало краката на лястовиците, докато те се разхождали. Онова, което не ми каза, но което аз успях да науча, докато слухтях през последните няколко дни, е, че старецът му бил обесен, задето убил някакъв човек с нож само защото се бил изплюл върху ботуша му. Това е станало в Тенеси. Вдовицата му си променила името, взела момчето и се преместила във Вирджиния, след което се омъжила повторно.
Джерико изруга отново и думите му прозвучаха като нещо средно между проклятие и молитва. За първи път му хрумна мисълта, че може да не оживее след дуела. Беше се забавлявал с подобна мисъл преди, но тогава това нямаше значение.
А сега имаше.
Шеста глава
Мисълта за онова, което щеше да се случи след три дни, му пречеше да заспи. Търнбайфил бе успял да намери самостоятелна стая, която с готовност предложи да сподели с Джерико. Ала той предпочете общата. Трябваше да обмисли какво да прави, а не би могъл да го стори между хора, които познаваше. С непознатите беше по-различно. Те само вдигаха шум, но това беше нещо, на което просто можеше да не обръща внимание.
Така че лежеше буден в своя ъгъл на общото помещение, опитвайки се да не забелязва пияните гуляйджии, и размишляваше за живота си: за своя дом, за кораба си, за всичко, което щеше да остави след себе си, ако не успееше да се измъкне жив от онова, което щеше да стане след три дни сред тресавището.
Каква ирония имаше в това, че именно Рейф щеше да бъде до него в такъв момент! Когато бяха момчета, Джерико беше го ревнувал, че е с няколко години по-голям от него и следователно — по-опитен. Или поне така му изглеждаше тогава.
Ала преди всичко за това, че Рейф се беше разбирал с баща си. Беше завиждал на приятеля си повече за тези отношения, отколкото за всичко друго.
Странно как се бяха обърнали нещата. Старият Търнбайфил бе умрял от сифилис, въпреки че бяха казали, че е заболял от треска. Бащата на Джерико бе загинал, защото се бе опитвал да чете поезия, докато бе карал конете по опасен участък от пътя, вследствие, на което колата се беше обърнала. Според думите на Естер Ренегар, когато го били намерили, все още държал книгата в ръката си.
Шумът непрекъснато се усилваше, докато накрая стана непоносим. Джерико се обърна на една страна и покри ухо с шапката си. Но това не му помогна много.
— А, тъй ли? — предизвикателно извика един грубиян, съвсем малко по-трезвен от останалите. — Хващам се на бас, че ще се добера до кревата й, преди някой от вас да успее.
Един брадат здравеняк с усилие се изправи на краката си и се провикна заядливо:
— Ти ли бе? Та ти даже не можеш да стигнеш до стаята й! Залагам цял долар, че ще легна върху нея преди…
— Я по-кротко, дявол да ви земе, че ще ви скопя и двамата!
Спорещите се обърнаха едновременно и се втренчиха в стария морски капитан, който се опитваше да заспи.
Загледан към дима и мъждукащата светлина на лампите, Джерико се изправи на лакът и се зачуди дали би могъл да намери по-спокойно кътче в конюшните. Поне въздухът щеше да е по-чист. Предпочиташе миризмата на конски изпражнения пред вонята на две дузини мъже, които явно не се бяха къпали, откакто президентът Джаксън бе встъпил в длъжност.
— Стига, Кийлър — изръмжа един от мърлячите. — Сички знаем, че хич не те бива с женските, откак твойта старица те пипна в кревата с оня амбулантен търговец и ти потроши жълъдите с тигана.
Всред всеобщия смях Джерико изруга и се изправи. Беше уверен, че тези негодници са повече хора на приказките, отколкото на действията. Но във всеки случай, ако им хрумнеше да сторят нещо повече, отколкото да се хвалят с мъжествеността си, на въпросната дама щеше да й се наложи да прекара доста неспокойна нощ, независимо дали бе заключила или не.
Няколко минути по-късно, като използва дългата веранда, опасваща хотела, той се прехвърли през прозореца в стаята й. Нощният въздух беше влажен и студен, натежал от миризмата на пушека от горящия торф. Задиша дълбоко, използвайки времето, за да се ориентира.
При гледката, която се откри пред очите му, едва не скочи обратно през прозореца.
Това беше грешка. Последното нещо, от което имаше нужда в този критичен момент от живота си, беше подобна лудост. Защото онова, което се откри пред погледа му под мъждукащата светлинка на единствената свещ, наистина бе в състояние да го подлуди.