Сара, въоръжена с чадър, се бе отпуснала върху един стол пред барикадата зад вратата и спеше.
Въпреки бремето на тежките си мисли, Джерико бе завладян от деликатната й фигура още първия път, когато я беше видял на прозореца. Беше ниска, добре сложена и толкова крехка, че дори лек шепот би могъл да я събори. Оттогава, въпреки обстоятелствата, винаги когато бяха заедно, той изпитваше към нея някаква нежност. Нежност, примесена с желание. Никога преди не беше изпитвал подобни чувства и това го караше да се чувства неудобно.
Първия път, когато бе имал възможност да я огледа, тя бе облечена в пълния комплект дрехи: корсет, рокля с турнюр, шапка и наметка.
Тази вечер бе наметната само с чаршаф над поизносената нощница — и двете достатъчно тънки, за да се вижда през тях. Светлината струеше по косите й, които се спускаха върху раменете като водопад. Начинът, по който бе извита главата й, й гарантираше на сутринта схванат врат.
Като въздъхна примирено, Джерико прекоси тихо стаята и взе оръжието й. Отново отдаде необходимото уважение на смелостта й. Чадър с такива размери едва ли щеше да убие някого, но бе напълно достатъчен, за да го обезкуражи.
Носеше обувки, а не пантофки. Смъкна ги от краката й и усети грапавините по кожата им. Нямаше представа за размера на богатството й, но за наследница беше доста скромно облечена. Много внимателно я вдигна и я понесе към леглото, наслаждавайки се на усещането от притиснатото към гърдите му тяло. Тя не помръдна.
Миришеше на сапун. На домашно приготвен сапун, а не на новите, модни френски измислици. Докато косата й галеше лицето му, той долови някакъв полъх на лимон и подправки, който му напомни за тъмната орехова люспа, на която Луиза толкова се радваше като дете. Тя я разтъркваше върху китката си и му я поднасяше, настоявайки: „Помириши ръката ми!“
Дали и Сара е правела същото? Всички малки момиченца ли го правят?
Положи я върху леглото с неохота и придърпа завивките до брадичката й, опитвайки се да мисли за нея не като за жена, а като за човек, изпаднал в нужда.
Тялото му обаче отказваше да се подчини. То реагираше на докосването и аромата на жената. Преди да успее да потисне мисълта, той се запита какво ли би било да опита е нея. Възбудата му се засилваше и той си помисли, че това може да се окаже последната му нощ, прекарана с жена. Милостиви боже, каква загуба!
Мисълта беше достатъчна, за да охлади копнежа му, което беше много добре, защото щеше да му бъде неприятно да мисли, че е нищо не е по-добър от негодниците, от които се опитваше да я предпази.
Постави стола, на който беше седяла, така че да може да наблюдава едновременно прозореца и вратата, като в същото време не изпускаше от поглед жената. После седна, за да остане на пост до сутринта.
Постепенно глъчката, вдигана от среднощните гуляйджии, заглъхна. Откъм канала се носеше крякането на жабите. В тъмния ъгъл на стаята монотонно засвири щурец.
В тишината на нощта мисълта за онова, което щеше да се случи не след дълго, отново изплува в съзнанието му. Не че за първи път щеше да се сблъска със смъртта. Съвсем не. Но щеше да е съвсем различно от обичайния хазарт на моряшкия живот, когато опасността те връхлита изневиделица, без да ти дава време да разсъждаваш над собствената си тленност.
Сега имаше достатъчно време. Достатъчно, за да мисли за Уайлд Оукс — земята, купена толкова евтино и обичана така дълбоко от поколения от рода Уайлд. Време, за да осъзнае, че може би никога вече няма да се наслаждава на усещането да стои на палубата на свой собствен кораб и да чувства соления полъх на вятъра в ноздрите си, заслушан в плясъка на платната някъде на път към Западна Индия. Нито ще изпита радостта от завръщането у дома с пълен товар ром и меласа.
Може би никога повече нямаше да изпита удоволствието да разсъблича някоя жена, да изучава тайните й и какво я кара да се задъхва и трепери от желание — дори когато то не е напълно искрено. Може никога да не усети как собственото му тяло се втвърдява, за да посрещне сладкото предизвикателство. И как се сблъсква с него.
Наистина ли му бе писано никога да не изпита радостта да се прибере у дома при своята собствена съпруга? Никога преди не му бе минавала през ума мисълта за женитба, но внезапно това му се стори най-желаното нещо, за което би могъл да мечтае един мъж. Да наблюдава как синовете му растат и възмъжават. Да гледа как червеникавото личице на неговата собствена плът се появява на бял свят.
Веднъж в Северния Атлантик, под напора на вълни, високи четиридесет стъпки, той беше помагал за израждането на едно бебе на борда на собствения си кораб. Детето на една пътничка без билет. Момиченцето се бе появило на света с вик, размахвайки малките си юмручета и крачета. Тогава това му се бе сторило нещо забележително.