Но двете стари клюкарки бяха нещо съвсем друго. Не знаеше дали трябва да отиде до стаята им и да ги принуди да мълчат, или щеше да е по-добре, ако счупи сбръчканите им вратове.
Второто щеше да бъде далеч по-ефикасно. Но за нещастие те не бяха единствените свидетели на случилото се. Едва ли щеше да успее да принуди целия хотел да мълчи.
С най-добрите намерения на света бе компрометирал една жена. Ако нейният мистър Рикетс разбереше, сигурно щеше да я накара да изкупи греха си, като я захвърлеше.
Джерико стоеше в коридора с наведена глава и отпуснати рамене. Бог да му е на помощ, не бе имал никакво намерение да й стори и най-малкото зло, а ето че точно това бе направил. А проблемът беше, че тя все още бе прекалено уязвима. След като мълвата за случилото се се разнесе наоколо, което ставаше в този момент и на което по никакъв начин не би могъл да попречи, те отново щяха да започнат да я преследват. Беше само една самотна и беззащитна жена, при това толкова красива с изящните си черти и екзотичния си тен. Нямаше мъж, който би могъл да я погледне, без да я пожелае.
Прекоси коридора. Реши да отиде при Рейф и да го помоли за съвет, но веднага премисли. Приятелят му може и да беше с няколко години по-голям от него, но в подобен случай едва ли можеше да му бъде полезен.
Вдигна поглед към вратата на стая номер три. Тя беше съвсем сама вътре. Сигурно беше уплашена до смърт. Ключът нямаше да й бъде от полза. Те можеха да го избутат от ключалката. Всеки ученик знаеше този трик. В стаята нямаше достатъчно тежки мебели, за да си осигури защита, а освен това съществуваше и прозорецът. Нали самият той бе прекрачил рамката и се бе озовал вътре без никакъв проблем.
При това положение съществуваше само един начин, по който би могъл да постъпи достойният мъж. Доброто й име вече бе покрито с позор. Налагаше се да обясни на годеника й какво се беше случило и защо. Щеше да го убеди, че дамата е все още недокосната, каквато бе в първия момент, когато Джерико я беше забелязал, застанала в очакване до прозореца.
През съзнанието му мина мисълта, че там, в стаята й, след като бяха започнали неприятностите, тя се бе облегнала на него като на стена, сякаш бе усетила, че той ще я защити. Това го караше да се чувства горд.
Но и виновен.
Отново мина покрай вратата й. Лек шум го накара да спре. Какво беше това? Котенце? Или мишка?
О, по дяволите, тя плачеше! Ако съществуваше нещо, с което никога не бе успявал да се справи, то това беше разплакана жена. Но тъй като беше почтен човек, не можеше да стори нищо друго, освен да се опита да й помогне.
— Сара? — Натисна дръжката на вратата. Малкото глупаче бе забравило да заключи. Не че това щеше да помогне, но все пак… — Да не би да очаквате други посетители? Затова ли не сте си направили труда да заключите?
Тя изхлипа и той се прокле заради нетактичността си.
— Не можах да намеря ключа, а пък столът е счупен…
Той прокара ръка през косата си и си пожела да се намира някъде другаде, където и да е…
— Сигурно са го ритнали някъде. Хайде сега, не го преживявайте толкова, всичко свърши. Вече сте в безопасност.
Тя хлипаше и подсмърчаше шумно като малко дете. Внезапно му хрумна мисълта, че от всички жени, които бяха плакали в прегръдките му, само две бяха проливали искрени сълзи. Всички останали бяха искали нещо от него. Пари. Бижута. Или карета. Бог беше свидетел, че той обикновено им ги даваше.
На тази подаде носната си кърпа.
Какво друго му оставаше след това, освен да й предложи утехата на прегръдките си?
— Хайде сега, момичето ми, не е толкова страшно. — Отпусна се на леглото до нея, притисна я към себе си и сложи главата й под брадата си. — Годеникът ви ще разбере, след като му обясня, че просто съм защитавал интересите му. Дори ще ми благодари, а вас ще похвали, задето сте проявили достатъчно здрав разум да намерите някого, който да ви пази, докато спите.
— Вие не разбирате — изхлипа Сара.
Това, което той не можеше да знае, а и самата тя не разбираше, бе, че не дава пукната пара какво щеше да си помисли Арчибалд. Едва сега започваше да осъзнава, че иска от женитбата си нещо повече от удобство и сигурен живот с един възрастен мъж и покрив за двамата си приятели.
Истината беше, че искаше да има до себе си някой по-силен мъж, който да мирише на сапун, пури и скъпа вълна, отколкото един немощен старец, който вонеше на масло за коса, евтин тютюн и ром.
Въздъхна дълбоко и ръката му се обви около нея — топла, успокояваща…
— Благодаря ви. — Гласът й бе поизтънял, но и укрепнал. — Сега съм много по-добре.