— Исусе!
Прошепнатата дума прозвуча като трясък сред внезапната тишина. Запаленият през нощта огън мъждукаше мъгливо. До умивалника свещта потрепна и угасна. За няколко мига единствените звуци, които можеха да се чуят, бяха проскърцването на пружината и тежкото дишане.
Внезапно Джерико се отдръпна и тя усети хлад на мястото, където досега бе лежал. Той се изправи от леглото и без да я гледа, започна да натъпква ризата в панталоните си.
А Сара дори не беше забелязала, че е била измъкната. Не можеше да го вижда ясно, но различаваше силуета му на светлината на огъня. Не за първи път през тази нощ се почувства объркана, разгневена и засрамена. Или по-скоро ограбена, сякаш й бяха отнели в последния момент нещо много ценно.
— Е… — започна тя накрая, както правеше често, когато й се налагаше да събере мислите си, но той се извърна към нея и я накара да замълчи.
— Трябва да ви се извиня, Сара, и точно това правя. При това най-искрено. Аз отнех… Исках да отнема… Искам да кажа, че не трябваше да ви обръщам внимание, след като разбрах, че вече сте дали дума, и нямам право да ви правя непочтени предложения.
Сара започна да му обяснява, че всичко е наред; че не я е насилвал по никакъв начин да прави нещо, което тя не иска, но той отново я застави да замълчи.
— Ще бъда точно пред вратата ви, мадам. Необходимо е само да ме повикате, ако нещо ви обезпокои — отсече той и напусна стаята, преди тя да успее да продума.
Джерико дори не се опита да заспи. Вече бе забравил какво е това. Седна, опря гръб на хладната стена, кръстоса обутите в ботуши глезени и се замисли над това, което току-що бе направил.
Или по-скоро за това, което бе на път да направи. Съвестта му не се облекчаваше от факта, че тя не се бе опитала да го спре.
Сара беше съвсем невинна. Един моряк не попадаше често на жени с толкова чиста душа, особено на места, каквито са пристанищата на всички градове по света. Мъжете, прекарали в морето седмици, а понякога дори месеци наред, бяха истинска златна мина за жените, които изкарваха прехраната си, като задоволяваха техните нужди.
Тъй като се страхуваше от сифилис, Джерико винаги бе отбягвал домовете близо до доковете, но дори навътре в страната рядко бе срещал толкова невинно момиче.
Само след два дни трябваше да се срещне с човека, когото смяташе да убие. И щеше да остане жив или да умре сред тресавището. От това начинът, по който го бе привлякла жена като Сара, му се струваше още по-изумителен. Или може би не беше?
Не, не жена като Сара. Самата Сара. Бе привлечен от нейната топлина, от остроумието й, от нейната гордост. От силата, която струеше под деликатната й външност.
Най-добре щеше да е, ако този Рикетс пристигнеше незабавно, за да я отведе оттук, в противен случай можеше да остане безкрайно разочарован. Без дори да го бе виждал, Джерико го презираше, задето я бе оставил тук съвсем беззащитна.
Или по-скоро му завиждаше, ако трябваше да бъде откровен пред себе си. Истината беше, че не желаеше нищо повече от това да се грижи за нея до края на живота си, но тя заслужаваше мъж, на когото му бе писано да живее повече от два дни. А това той не би могъл да й обещае.
Все пак можеше да й предложи закрилата на почтеното си име. Просто в случай че Рикетс направи сцена заради слуховете, които щяха да достигнат до него още при пристигането му. Би могъл да й осигури дом. Уайлд Оукс се нуждаеше от господарка, щом не можеше да има господар. Беше уверен, че Сара и Луиза биха се обикнали, ако имаха възможност да се запознаят.
Почти бе решил да се върне в стаята и да й направи предложението само за да я увери, че няма от какво да се страхува, ако Рикетс се откаже от нея. Но можеше да го направи и утре. В случай че тя се съгласи, той би могъл да уреди бързо работата със свещеника и да приключи с всичко. Преди да се изправи лице в лице със Смитърс…
Взел това решение, Джерико почувства как някакъв тежък товар се свлича от раменете му. За първи път от много време насам очакваше с нетърпение утрото на новия ден.
Седма глава
Утрото бе почти превалило, когато Сара се показа от стаята си. Беше отлагала, докато гладът не я бе принудил да излезе. Отправи се към трапезарията, долавяйки шепота и погледите, които я съпровождаха.
— Има ли… Прекалено късно ли е да получа нещо за ядене? — осведоми се тя.
— Късно е за закуска, но е още рано за обяд. Предполагам, че бих могла да ви приготвя нещо — навъсено отговори жената, която обслужваше масите.