Сара се надяваше, че ще й поднесат остатъците от закуската, а не това, което бе вече приготвено за обяд. Закуската и вечерята струваха по тридесет и седем цента, докато обядът — четиридесет. Ако знаеше, че ще й се наложи да остане толкова дълго, щеше да се осведоми за седмичните цени.
Овесената каша беше на буци, бисквитите бяха студени, а кафето — прекалено силно. Но положението й не й позволяваше да се оплаква. Прекара цялото време, седнала на една непочистена маса, втренчила поглед в движението по канала, като се опитваше да не мисли за онова, което се бе случило снощи. Нито какво означаваше.
Забеляза един параход, който отминаваше надолу с развети флагове и претъпкан с хора, пътуващи на юг — към Елизабет Сити, към Файетвил или може би дори към Чарлстън в Южна Каролина.
Опитваше се да се убеди, че е прекрасно да се живее в това време, но единственото, за което можеше да мисли, бе мрачният, въоръжен е два пистолета непознат, който, противно на всякаква логика, я караше да се чувства в безопасност и желана за първи път след смъртта на майка й. Който я караше да изпитва нещо много повече от сигурност, но това беше друг въпрос. Не знаеше дали ще може да събере смелост да го срещне отново. Може би вече си беше заминал. Никога не й бе казвал къде отива, а пък и тя не го бе питала. Големия Саймън я бе предупредил да не задава въпроси на съвсем непознати хора на място като този хотел, който беше известен с дуелите и набързо извършените бракосъчетания.
Съвсем естествено първият човек, с когото се сблъска на излизане от трапезарията, бе Джерико Уайлд.
Имаше измъчен вид, сякаш цяла нощ не беше спал. Сенките около очите му го правеха още по-мъжествен.
— Добро утро. Настинката ви…
— Сара, трябва да ви направя едно предложение — прекъсна я той, без да й даде възможност да се осведоми за здравето му.
Тя очакваше той да продължи. Край тях минаха двама мъже, които говореха едновременно, без да се изслушват. Реши, че са търговски пътници заради карираните им костюми и куфарчетата, които носеха.
— Не тук — каза той, хвана я за ръката и я поведе навън. Пътническият кораб още не беше пристигнал, а лодките бяха отплавали. С изключение на двете момчета, които помагаха в кухнята и непрекъснато сновяха между кокошарника и буретата със стриди, те бяха съвсем сами.
Когато любезният мистър Търнбайфил се появи на двора, Джерико го отпрати с ръка. Това събуди любопитството й.
— За какво искате да говорите е мен, мистър… капитан… Джерико?
Той се чувстваше твърде неловко. Изкашля се два пъти, преди да заговори:
— От онова, което ми казахте, разбрах, че нямате намерение да се връщате у дома при мащехата си, нали?
Сара кимна.
— А вашият годеник още не е пристигнал?
Тя отново кимна. Какво би могла да каже? За неин срам, той знаеше, че тя бе направила предложението, бе определила и мястото, и времето.
— Сигурна съм, че скоро ще дойде. Знаете ли, той често пътува и е твърде възможно писмото ми да е пристигнало точно когато не си е бил вкъщи.
Отмятайки назад обикновеното си черно палто, Джерико сложи ръце на тънкия си кръст. Отбягваше да срещне погледа й.
— Бих го приел като много любезно от ваша страна, мис Йънг, ако ме изслушате, преди да ми отговорите.
Мис Йънг? Но нали снощи беше Сара?
Отново прочисти гърлото си.
— На няколко мили югозападно от Ню Лебанон има една ферма, която от няколко поколения е собственост на семейството ми. Някога беше преуспяваща и отново би могла да бъде, ако попадне в добри ръце. Вече задвижих нещата… Имам предвид, че наскоро наех нов управител. Той ще пристигне със семейството си — с жена си и сестра си, доколкото си спомням. Има също икономка, без да се броят половината дузина слуги, които също наех. Работата е в това, че нямам намерение да се връщам там.
Джерико се подвоуми дали да не й спомене за дуела и вероятността да загине. Реши, че е по-добре да не й казва нищо, защото тя съвсем по женски щеше да започне да го разубеждава, а съществуваха неща, които един мъж трябваше да направи просто защото бе необходимо.
— Да не би да се връщате в морето? — намеси се тя и той се възползва от предположението й и я остави да мисли така.
— Уайлд Оукс има нужда от господарка. Сестра ми…
— Бих казала, че далеч повече се нуждае от господар.
Без да обръща внимание на забележката й, той продължи:
— Сестра ми почина съвсем скоро. Родителите ми загинаха преди повече от година. Както виждате, не е останал никой, така че ще ми направите голяма услуга, ако приемете предложението ми.
Хвърли й бърз поглед, след това отново сведе глава в очакване. Сара също чакаше. След това каза: