В този момент Сара го замери с една възглавница. Озадачен, Джерико успя да я улови, затвори прозореца и се върна да наблюдава. Вечерният кораб трябваше да тръгне всеки момент.
Разглеждаше пътниците. Една стара дама носеше кошница е птици. Малко момиче, очевидно внучка на старицата, и застарял мъж с потъмняла от пот шапка, прашно палто и чифт домашно ушити груби бричове. И нито следа от красивия годеник.
Джерико се опита да изцеди от себе си поне капка състрадание към положението на Сара, но не можеше да прикрие самодоволната си усмивка. И последната лодка беше отплавала. А това означаваше, че разполага с цяла нощ, за да повтори предложението си.
Мисълта, че и Смитърс трябваше да се появи на следващата сутрин, изобщо не мина през ума му, което беше доказателство за това колко разсеян ставаше един мъж, щом се увлечеше по красива жена.
Сара забеляза годеника си от прозореца на стаята. Като приглади леко косите си, тя забърза през фоайето, за да пресече пътя на възрастния мъж, който бе тръгнал към трапезарията.
— Арчибалд, насам! — извика тя.
— Сара? — Мачкайки шапката си в ръце, той погледна през рамото си, сякаш очакваше да види някой друг. — Сара! Миличка, колко добре изглеждаш! Боже мой, това беше най-неприятната езда от много време насам. Старата ми кобила съвсем окуця, така че се наложи да дойда с пощенския кораб. Ти вече вечеря ли?
Настаниха се заедно на маса за двама. Сара с неудобство отбеляза погледите и шушуканията по техен адрес. Придърпа яката на кафявата си вълнена рокля и се опита да не забелязва струйката мазнина, която се стичаше от посивялата коса към врата на Арчибалд.
Трябваше ли да му каже за онова, което се беше случило? Щеше ли той да я разбере? Но ако не му кажеше, той със сигурност щеше да го научи от някой друг.
— Горя от нетърпение да приключим с това — каза Арчибалд, докато предъвкваше жилавото свинско месо.
— С кое? О, имаш предвид сватбата!
Разбира се, че имаше предвид сватбата, идиотка такава! А ти какво си мислеше, че има предвид? Десерта?
— Предполагам, че утре е ден, подходящ като всеки друг — отбеляза Сара без желание. И все пак, ако разполагаше с повече време за размисъл, би могла да изгуби самоувереността си.
— Вече се погрижих за свещеника. Той всеки момент ще пристигне. — Амбулантният търговец пъхна в устата си нова огромна хапка и започна да дъвче. Зъбите му бяха пожълтели. Странно, досега не го бе забелязвала.
— Имаш ли свидетели? — Тя отчаяно търсеше повод да отложи церемонията, въпреки че логиката й подсказваше, че колкото по-бързо се оженят, толкова по-скоро щяха да тръгнат към Портсмут.
И толкова по-скоро щеше да изпрати някого да доведе Молси и Големия Саймън.
Бъди разумна, Сара. Нали точно това искаше?
И сякаш не беше достатъчно объркана, Джерико избра точно този момент, за да се появи. Той й се поклони — наистина й се поклони! — вдигна шапката си към Арчибалд, след това взе един стол от съседната маса и се настани при тях, без дори да поиска разрешение.
— Предполагам, че вие сте младият годеник на Сара? — Като че ли този дърт глупак можеше да бъде „младият мъж“ на която и да било жена! Отначало не можа да повярва, но след като я видя да бърза към него и да го вика по име, побесня. Тази развалина беше Арчибалд Рикетс? Този беше нейният годеник?
Тя може и да не искаше да се омъжи за случайно срещнат непознат, който нямаше представа от сладникавия начин, по който трябваше да се разговаря с жените, но, проклет да бъде, ако й позволи да се пожертва заради тази лакома свиня, чистеща зъбите си с мръсни нокти направо на масата!
Арчибалд изглеждаше така, сякаш залъкът му бе заседнал в кривото гърло.
— Рикетс — каза той, щом възвърна способността си да говори. — А вие кой сте, сър?
Като го изгледа така, сякаш не желаеше нищо повече от това да го срита под масата, Сара се опита да заглади положен него.
— Това е капитан Джерико Уайлд… Той… Капитан Уайлд ми правеше компа… Утешаваше ме, докато чаках. Чаках теб, имам предвид. С тези пияни грубияни наоколо нито една жена не е в безопасност.
— Мис Йънг се опитва да ви обясни, че всяка дама, оставена на подобно място без закрила, има нужда от някого, който да се грижи за нея, Рикетс. — Думите не бяха точно обвинение, но и не се отличаваха много от него.
Арчибалд задъвка нова хапка месо. Сара гледаше през масата към Джерико. Той срещна погледа й е лукава усмивка.
Или поне така я определи тя за себе си. Истината беше, че той е най-красивият мъж, когото бе виждала, и сигурно не би могъл да се усмихва лукаво дори ако животът му зависеше от това.