След като изтри мазната си уста с ръка, Арчибалд възвърна добрите си маниери поне дотолкова, че да покани Джерико на сватбата.
— Няма да бъде кой знае кво, нали разбирате — нерешително заобяснява той. — Само аз, Сара и свещеникът. Не можем да си позволим повече при тез условия.
— Това ли искате, Сара? — Лицето на Джерико беше съвсем безизразно.
Тя местеше поглед от единия мъж към другия. Искаше й се да заплаче. Какво й предлагаше Джерико? Щеше ли да й бъде това достатъчно? С Арчибалд знаеше какво точно ще получи и бе наясно, че не може да иска от него повече, отколкото би могъл да й даде.
Джерико прие мълчанието й за потвърждение. С някакво подобие на усмивка, което така и не стигна до очите му, той каза приветливо:
— Тогава не виждам защо да не организираме малко празненство. Не всеки ден една млада дама се омъжва, нали, Сара? Не бих бил добър приятел, ако не организирам подходяща сватбена гощавка.
— А, много любезно от ваша страна — съгласи се Арчибалд и веднага след това се оригна дискретно под прикритието на покритата си с петна ръка.
Сара изгаряше от желание да каже на Джерико какво може да направи със своето тържество, но доброто възпитание надделя. Въпреки всичко, накарало я да му се довери още в първия миг, в който го беше забелязала, сега той имаше злонамерен вид и това я караше да се чувства неудобно.
Из цяла Каролина се знаеше, че венчавката е нещо като договор, който трябва да бъде легално заверен по законен път.
Облечена в жълтата си рокля и с подходящи жълти пантофки, които пазеше само за специални случаи, Сара се чудеше дали мъжът, клатушкащ се срещу нея, докато изчиташе няколкото реда, които, щяха да я направят мисис Арчибалд Рикетс, е действително свещеник. Никой не я бе уверил в това, а да попита беше в разрез с доброто възпитание. Наистина той държеше в ръце малка черна книжка, но тя можеше да е и някой от криминалните романи на мистър По.
— Да обявя за съпруг и съпруга… мрън-мрън-мрън — пелтечеше човекът, след което внезапно се разбърза, сякаш дрехите му се бяха подпалили. Сара си обясни това е преголямата му заетост.
Джерико пръв целуна булката. Сара беше толкова зашеметена, че не би забелязала дори ако собственикът на хотела се бе нахвърлил да я прегръща, но Джерико тя забеляза. Ако имаше намерение да й покаже от какво се бе лишила, като се бе омъжила за Арчибалд, не си струваше да си прави труда. Бе наясно. За свое най-голямо огорчение подозираше, че току-що е направила най-голямата грешка в живота си.
Той я целуна по бузата. След това отстъпи назад, като продължаваше да я държи за раменете, и я погледна изпитателно в очите.
— Бъди щастлива, Сара! — прошепна и се наведе да я целуне отново по устните с такава нежност, че й се прииска да се разридае.
Веднага след приключването на церемонията Арчибалд се бе отправил към масата с освежителни напитки, която Джерико бе подредил във фоайето. Там вече се бе събрала тълпа, състояща се предимно от сганта, обсаждаща обикновено бара. Присъстваха и двамата търговски пътници, както и двете дами, пристигнали предишната вечер с пощенския кораб.
А там, по средата на масата, между сандвичите с шунка, бисквитите, солената херинга и варените картофи, бе поставен букетът от златник, магнолия и карамфили.
Сара вдигна премрежен поглед и прошепна своята благодарност към Джерико, защото не се съмняваше, че това бе негово дело. Преди малко, когато бързаше, облечена във венчалната си рокля, той я бе изчакал пред вратата й. В ръцете си държеше букет.
— Късмет, Сара! — бе й казал тихо и тя едва забележимо бе кимнала. Щеше да има нужда от него. — Сигурна ли си, че точно това искаш?
Тя бе кимнала отново. Трябваше да е така. Бе премислила целия си план много внимателно и бе стигнала до извода, че това е най-разумното нещо, което би могла да направи. Познаваше Арчибалд. Познаваше го от години. Ала не познаваше Джерико. Изобщо. Нямаше представа как успяваше да я накара да се чувства по този начин, нито как само с един обикновен въпрос я бе разплакал на собствената й сватба. Във всичко това нямаше никаква логика.
Може би защото жълтите пантофки толкова й убиваха!
Не за първи път Сара си пожелаваше майка й да бе живяла достатъчно дълго, за да й даде съвет относно всички неща, които една жена трябваше да знае. Относно мъжете. Относно любовта. Относно мистериозния акт на венчавката.
Празненството продължи до късно през нощта. Бе нает и един цигулар, но шумът бе толкова силен, че тя се съмняваше дали изобщо някой е в състояние да оцени усилията му.