Сети се, че нямаше никаква представа каква е била косата на Арчибалд, преди да посивее. Все пак очите му бяха сини. Много приятно сини, макар и малко кървясали.
Замисли се за име на сина си. Може би Джеймс — като баща й. Или пък Джозеф. Или Джереми. Или пък…
Врявата от празненството от време на време избухваше по-гръмко, когато гостите се разхождаха из верандата. Тя се запита какво ли правеха Молси и Големия Саймън. Беше оставила бележка, че отива да посети своя приятелка в Хамптън и ще се върне след около седмица. Надяваше се по този начин да осигури безопасността и спокойствието на приятелите си, докато успее да уреди преместването им.
В най-добрия случай нещата щяха да се развият много неприятно. Тайтъс щеше да излива всичката си злоба върху тях. Норийн сигурно щеше да бъде по-въздържана, защото и двамата бяха наясно, че докато Сара я няма, нищо не би могло да задържи двамата освободени роби. А ако те си заминат, Норийн не би могла да си позволи да наеме други на тяхно място.
Навън в коридора някой вдигна шумен тост за младоженците, последван веднага от звънкото чупене на чаши. Очевидно празненството се бе получило. След като Арчибалд й бе обяснил, че за да бъде напълно законен, бракът трябва да се консумира, тя се чувстваше по-малко щастлива. Въпреки здравия си разум, тя все още не бе готова за това. Съвсем не. Съвместен живот — да. Общи интереси и сигурност — това бяха нещата, заради които се бе омъжила. Но ако именно консумирането на женитбата бе това, което я правеше законна, трябваше да го направи. Имаше ли друг избор, след като бе стигнала дотук?
Съвсем неканена, в съзнанието й се промъкна мисълта, че ако от другата страна на вратата стоеше Джерико, нямаше да очаква събитието е такава неохота. И би могло да бъде така. Той й го бе предложил.
Нима беше толкова глупава или прекалено упорита, за да се отклони от пътя, който вече беше избрала?
Навярно и двете. Но преди всичко — много горда. Бе открила, че не може да се омъжи само заради нечие съчувствие или неясна представа за дълг. Особено за мъж, който толкова силно я привличаше.
Боже господи, ами ако го беше обикнала? Сърцето й щеше да бъде разбито, когато той си тръгнеше, което очевидно имаше намерение да направи.
Не, по-добре безопасният, разумен път, който си бе избрала. Така поне сърцето й не участваше в цялата работа.
Врява от борба под прозореца разпръсна мислите й. Изглежда, празненството бе в разгара си. Сви рамене, скръсти крака и като си играеше с копчетата на нощницата си, се опитваше да се подготви за онова, което й предстоеше. Според приятелката й то отнемаше по-малко от времето, необходимо за сваряването на едно яйце, и можеше да бъде доста приятно.
Не че Сара търсеше някакви вълнения. Искаше само да приключи с всичко час по-скоро. Ако наистина търсеше вълнения, щеше да…
Е, това беше отминало.
Движението на дръжката на вратата й подсказа, че онова, от което се страхуваше, бе на път да се случи. Налагайки си да изглежда спокойна, тя приглади завивките с ръка и зачака да дойде времето за последната крачка към легализирането на брака й.
Двадесет минути по-късно Сара лежеше по гръб, загледана в тъмнината, докато съпругът й хъркаше до нея. Според Кери първия път, когато се осъществяваше знаменателният акт, болката беше непоносима.
Арчибалд поне не я беше наранил, освен когато кокалестото му коляно случайно бе попаднало върху ръката й и бе притиснало пръстите болезнено към дюшека.
Дали бяха направили бебе? Струваше й се невъзможно през тези няколко срамни минути грухтене, пухтене и обилно потене, през които мъжът се ровеше неумело из полите на нощницата й, да бъде заченат нов живот. Но това в известна степен ставаше при животните. Петелът сграбчваше гребена на кокошката, търкаше се по гърба й няколко минути, докато падне на земята, и — ето, оплодени яйца!
Не можеше да заспи. Независимо колко упорито се опитваше, всеки път, щом затвореше очи, като тъмни облаци я връхлитаха мислите, които тя отчаяно се опитваше да отхвърли.
Как, за бога, бих могла да прекарам целия си живот с този беден стар човек, след като мога да мисля само за Джерико и за това как би изглеждала тази нощ, ако бях в прегръдките му?
Някъде около полунощ, доста преди да приключи празненството, Джерико довлече един стол на верандата в най-отдалечения ъгъл на крилото към Вирджиния. Там, в пиене и мрачни мисли, той прекара остатъка от нощта. Очакваше Търнбайфил и компанията на Смитърс да пристигнат много преди този късен час. Кой глупак би яздил цяла нощ, за да отиде направо сред тресавището без никаква подготовка и да очаква да излезе победител?