Глупак, който се бе бил в пет дуела и бе убил петима мъже.
Но тогава не беше ли и той същият глупак, след като прекарваше нощта в пиене и размисъл за една жена, или по-скоро опитвайки се да не мисли за нея, вместо да легне да поспи? Или да се поупражнява с ножа? Беше прекарал безкрайни часове в стрелба с пистолет, но когато ставаше въпрос за бой с ножове, той не бе наясно дори с правилата.
Ако изобщо съществуваха правила. При единствената борба с ножове, която бе наблюдавал, противниците бяха инструктирани да завържат десните си крака един за друг, да сложат левите си ръце зад гърбовете и едва тогава да започнат да се бият. Което те и направиха, докато единият не се просна окървавен на пода, пренесъл се прекалено далеч, за да може да продължи.
Тръпка на безпокойство или отвращение премина по гърба му. В среднощния въздух се носеше намек за приближаващата зима, примесен с миризмата на пушек и блато.
Хрумна му мисълта, че ако можеше да се сети за някаква молитва, може би точно сега беше времето да я каже.
Облегна стола си на стената, подпря крака върху парапета и като затвори очи, си пожела в този момент да може да не мисли за нищо. По дяволите, опитваше се да забрави миналото! Да разсъждава над настоящето не беше по-добре, а що се отнасяше до бъдещето, то беше прекалено неясно, за да гледа към него.
Проблемът беше, че го глождеше съмнение, че съдбата се е обърнала против него.
Зората точно си пробиваше път сред смесицата от мъгла и пушек, когато Джерико се разбуди от скрибуцането на несмазани колелета. Прозявайки се, той оправи шапката си и се подготви за среща с противника, надявайки се, че Рейф язди непосредствено след каретата на Смитърс.
В момента, в който се изправи, върху главата му се посипаха парчета мазилка, напомняйки му, че предишната вечер бе прекалил. Темпераментен по природа, бе се опитвал без особен успех да отхвърли мисълта за следващите няколко часа. Или да изтрие от паметта си миналото.
Във всеки случай това беше много глупаво начинание. Вратът му се бе схванал, а главата си чувстваше като пъпеш, изпаднал от фургон върху калдъръма.
Примижавайки с кървясалите си очи, той се огледа за Смитърс. С изключение на един очукан и безвкусно боядисан фургон, който очевидно току-що бе пристигнал, дворът беше празен. Не се виждаше нито Рейф, нито Смитърс.
— Водете ме при оня стар пиян женкар! — крещеше някой. Неугледното возило се наклони, кожените ремъци изскърцаха и от него изскочи неугледна червенокоса жена с червендалесто лице и в доста напреднала бременност, която очевидно бе готова да предизвика голям скандал. В ръцете си размахваше нещо, което приличаше на писмо. — Ей, ти! — изрева тя.
— Аз ли? — Все още сънен, Джерико запремигва към нея.
— Не, глупако, виках президента Джаксън! Ела да хванеш тез коне, докато изритам моя непрокопсаник от кревата на онази никаквица!
В този момент към нея забърза конярчето, триейки очите си с ръце. Джерико бързо му прехвърли отговорността за конете и забърза след жената по стълбите към верандата, като едва успя да й отвори входната врата.
Някой нещастен дявол щеше да си го получи. Ако съществуваше нещо, което бе в състояние да го излекува от махмурлука и да го поразсее, то това беше именно такава сцена.
Жената спря точно в средата на фоайето и постави ръце върху възпълните си хълбоци. Издутият й корем повдигаше избелялата й пола високо над глезените. Тя хвърли мрачен поглед към неколцината гуляйджии, налягали пияни наоколо, и към двамата търговски пътници, които в същия момент се появиха до вратата.
— Е, къде е той? — настоя жената.
— Кой, мадам? — обърна се към нея чиновникът, който се опитваше с една ръка да навлече палтото си, а с другата — да намести очилата си.
Гласът й приличаше на вой на сирена, затова Джерико не бе изненадан, когато откъм двете крила на хотела по нощници се втурнаха гостите, питайки един през друг къде е пожарът. Като им хвърляше огнени погледи, жената започна да сипе заплахи, които биха могли да бъдат чути на няколко мили от двете страни на канала и чието съдържание гласеше, че ако оня негодник не дотътри нещастната си мърша ей сега, в тази минута, тя сама ще го изрита от кревата на онази повлекана.
Джерико си помисли, че сестрите Джоунс бяха напуснали прекалено рано. Можеха да разказват тази история години наред.
Докато наблюдаваше цялото представление от вратата, изпита съчувствие към неверния мъж на тази жена. Не бе трудно да се разбере защо при такава съпруга вкъщи нещастникът бе кривнал от правия път.
Веселието продължи само до момента, в който забеляза Арчибалд Рикетс да си пробива път с лакти през тълпата и да натъпква ризата в панталоните си.