Девета глава
Младоженката бе облечена в кафяво. В кафявите й очи се четеше паника и решителност. Кестенявата й коса бе хваната на опашка, стегната високо на главата й с четири фуркета от черупка на костенурка. На върха на опашката бе прикрепена една от модните смешни френски шапки, която никак не подхождаше на дрехата й. Нито пък кожените й ботуши.
Съвсем неподходящ беше и жалкият букет от поувехнали цветя, прекалено скромни, за да имат дори имена, набрани набързо от насипа покрай канала.
Все пак нито шапката, нито роклята, нито цветята бяха същите като от първата й венчавка, което по някаква причина беше много важно за нея.
Застанала сковано на самия бряг на канала, докато пощенският кораб изсипваше новопристигналите и товареше багажа на онези, които имаха намерение да отпътуват на юг, Сара стоически понасяше втората си сватба за последните двадесет и четири часа, без още да се е възстановила от първата. Изпод жълто-зелената шапка лицето й бе застинало в маска. По лицето на застаналия до нея мъж, облечен целия в черно, се четеше същото изражение.
Нима и двамата бяха изгубили остроумието си?
Тайтъс. Милостиви боже, нейният доведен брат бе сторил нещо ужасно със сестрата на Джерико и бе на път да умре заради това, но Сара не можеше да изцеди от сърцето си капка съчувствие към този нещастник. Прекалено дълго го беше мразила и се бе страхувала от него.
После започна да се пита за законността на втората си женитба. Нима едва снощи не бе повтаряла същите тези думи? Не трябваше ли първо да ги премисли, преди да ги повтори пред някой друг?
Но Арчибалд и законната му съпруга сигурно също ги бяха произнесли. Може би въпросът се състоеше в желанието, а не в самите фрази.
— Шшшт, Сара — прошепна Джерико. — Внимавай! Любов, чест, подчинение?
Не беше сигурна дали може да му обещае всичко това…
— Попитах дали ти, Сара Ребека Йънг — нетърпеливо заповтаря свещеникът, ако изобщо беше такъв, — вземаш този мъж…
Краят на изречението бе погълнат от сирената на кораба. Двама мъже се втурнаха към него и едва не се сблъскаха с малката венчална процесия по пътя си.
— Е? Отговорете, мис! Вземате ли го или не? — Преподобният Аблернейти, който бързаше да приключи официалната част и по-скоро да получи парите си, погледна през рамото си раздразнено. Той също смяташе да отплава с кораба.
— Ами да. Разбира се. Искам да кажа — да.
— А ти, Джерико Джеферсън Уайлд, вземаш ли тази жена…
— Да, сър, вземам я. Сега се обявяваме за съпруг и съпруга. Благодаря ви, сър, ето ви парите. — Подаде му половин долар. — Сара, вземай чантата си. И запомни, Ренегар ще изпрати някого да доведе твоите хора. Най-близкият ни съсед е Рейф Търнбайфил. Той ще ти се обади веднага щом се прибере, за да види как се справяш. Аз също няма да се бавя, ако всичко мине добре.
Като че ли се събуждаше от някакъв кошмар само за да разбере, че той е действителност. Сара се вкопчи в ръката му, търсейки като обезумяла някакво успокоение в познатото лице.
— Чакай! Джерико, само за минутка! А аз как ще разбера?
— Шшшт, мълчи сега. Вече изпратих писмо, за да ги уведомя, че съм се оженил и им изпращам съпругата си. Рейф също скоро ще си дойде. Нали няма да забравиш да посадиш нещо на хълма? А, да, там е и кучето на Луиза. Казва се Бриг. Можеш да се държиш по-настрана от него. То не е много приятелски настроено към никого, но сърце не ми даваше да го прогоня.
Куче? За какво изобщо говореше той?
— Джерико, чакай, не тръгвай още! — О, за бога, само главата й да не пулсираше така!
Двама докери започнаха да разгонват хората, защото корабът се канеше да отплава. Джерико хвърли багажа на Сара на палубата и я вдигна, за да я качи на кораба, но след миг премисли и я притисна към себе си.
Тя бе сигурна, че го чу да ругае, но в следващия момент той я целуваше. Тълпата се развика развеселено и сърцето й запулсира в такт с ударите в главата й. Без да се замисли, обви ръце около врата му и светът се смали, изчезна, за да останат само те двамата и телата им, които плътно се притискаха. Все по-плътно и по-плътно до този непознат, който я целуваше така, сякаш имаше намерение да изтръгне душата й.
Когато Джерико най-сетне отдръпна устните си от нейните, за да я погледне, тя открито посрещна погледа му. Той изглеждаше поразен. Сара, търсейки опора в нещо от реалния свят, сграбчи кожения му колан. Пръстите й се свиха около напуканата кожа и тя мигновено осъзна две неща: втвърдената подутина под тънкия плат и тежестта на двата пистолета.
Задъхана, отдръпна ръката си, сякаш бе докоснала нажежено желязо, и едва не се свлече на земята, преди той да я улови за лактите и да й помогне да се качи на палубата.