Още преди да има време да го извика, той отстъпи назад. Преглътна с усилие — Сара забеляза тежкото движение на адамовата му ябълка, — след това й махна, сякаш бяха случайни познати.
Което в известна степен беше вярно.
— Благодаря ти, Сара — каза той и тя прочете думите по устните му, докато се напрягаше да чуе гласа му за последен път.
— Пази се! — извика тя, като се приведе, за да види още веднъж мъжа, който беше неин съпруг. — Джерико, моля те, пази се!
Разплисквайки водата с цвят на кафе, корабът набираше скорост.
— О, моля те, пази се! — прошепна към увеличаващото се разстояние между тях.
Ала високата фигура в черно вече се бе отдалечила от брега. Новият й съпруг не бе изчакал достатъчно дълго дори да й махне за сбогом.
— Изглеждаш така, сякаш някой току-що те е изровил и те е проснал да съхнеш — сухо отбеляза Рейф, щом видя загрижения вид на приятеля си. Беше го очаквал с нетърпение от момента, в който бе забелязал тъмната му глава сред тълпата до отплаващия кораб. За миг му бе минала забавната мисъл, че Джерико искаше да се измъкне, но тя отмря толкова бързо, колкото се бе появила. Двамата бяха прекарвали прекалено малко време заедно през последните двадесет години, но му се струваше странно, че Уайлд изобщо не се е променил. Доколкото бе известно на Рейф, той никога не се бе забърквал в подобни неща през живота си.
Когато, преди още корабът да се изгуби от погледа им, се усамотиха под навеса, Рейф изгуби желанието си да се шегува.
— Дявол да го вземе! Най-после открих оня негодник в един бордей близо до Гоуспорт, пиян до смърт. Набързо изтрезня, щом го повлякох навън, наврях главата му в коритото, където поят конете, и му припомних, че има ангажимент в хотел „На половината път към дома“.
Джерико се огледа наоколо, но никъде не забеляза Смитърс.
— Не е тук — бързо обясни Рейф. — Заедно с приятеля си отиде направо да огледа мястото. Казах му, че ще дойда да те взема и веднага ще отидем там. Тъй като вече наближава обяд, предположих, че ще пожелаеш да приключиш с всичко колкото може по-бързо, вместо да чакаш още един ден.
Джерико си помисли, че тази сутрин бе успял да свърши доста неща.
— Готов съм. Но, Рейф, преди всичко трябва да ти кажа нещо. — За самотен мъж като него винаги бе било трудно да споделя и почти невъзможно да моли за помощ. Преди обаче да успее да прехвърли товара си върху плещите на Търнбайфил, приятелят му измъкна нещо от джоба си.
— Не знам как се оправяш с ножа, като се има предвид, че вече не си моряк. Както и да е, купих това от един испанец, когото срещнах в една кръчма, докато търсех Смитърс. — Той разгъна доста заплашително изглеждащо оръжие с къса скосена дръжка и остро като бръснач острие, дълго около десетина инча. — Добре изглежда. Човекът, който ми го продаде, имаше вид на мъж, участвал в няколко побоя и успял да се отърве. Може би това ще ти донесе част от неговия късмет. Каза, че ако държиш ножа в дясната си ръка, а шапката — в лявата, би могъл да я хвърлиш в лицето на противника си, в случай че нещата не потръгнат в твоя полза. Това ще ти осигури достатъчно време да се справиш с него.
— Няма да използвам никакви трикове. Или ще спечеля честно, или няма да печеля изобщо!
— Да не би да си въобразяваш, че Смитърс дава пукната пара за някакви правила? Ти ще се биеш заради Луиза, човече! Нали не си забравил това?
— Значи шапката, а? Ще се опитам да го запомня. Но, Рейф… — Джерико хвърли разсеян поглед към канала, по който сега не се забелязваше обичайното движение, изкашля се и започна отново: — Това, което се опитвах да ти кажа, е, че се ожених, докато очаквах Смитърс да се появи. Точно я изпратих на юг с писма, в които давам инструкции на прислугата и на стария Кайнфийлд в Елизабет Сити. Той беше адвокат на баща ми. Ще се погрижи тя да се оправи с фермата, но ще ти бъда много задължен, ако се погрижиш за нея, като се върнеш у дома. Тя е доста разумна, но аз оставих всичките си дела в такава каша, а пък и новият управител и семейството му още не са се преместили.
Рейф се взираше в него с уморените си очи, а ножът незабелязано падна на земята.
— Какво си направил? — провлече той.
Джерико сви рамене:
— Ами да, няма какво повече да се каже. Случи се така, че тя бе в доста неизгодно положение, а пък и аз нямах какво друго да правя, докато очаквах ти и Смитърс да се появите.
Търнбайфил изруга. Прокара ръце през косата си. След това въздъхна примирено.
— Не знам защо изобщо си давам толкова труд.
— Нито пък аз — откликна Джерико със студена усмивка. — Все пак, ако нещата потръгнат зле, ще лежа спокойно, след като знам, че фермата ми е в добри ръце.