— В добри ръце? По дяволите, Рико, ти си най-големият глупак, когото съм срещал през живота си. Нима не знаеш, че когато една жена бръкне в джоба ти, рискуваш да се окажеш последният бедняк? Коя е тя? От колко време я познаваш? Как успя да се докопа до теб за толкова кратко?
— Върви по дяволите, Рейф! Сара не е такава! Ти си я виждал. Говори ли ти нещо името Сара Йънг? А колкото до това, че може да стана последният бедняк, има голяма вероятност съвсем скоро изобщо да не съм жив, така че това едва ли има някакво значение!
— Господи! — измърмори Рейф.
— Това още не е дори половината. По една случайност Сара и Смитърс са роднини. Не кръвни, но той е неин доведен брат.
Рейф отново изруга. Джерико му обясни как Сара е избягала от дома си по същото време, когато той бе тръгнал на север, за да търси Смитърс.
— Тя се страхува от него. Ще ти бъда много задължен, ако се погрижиш за нея, в случай че нещо се обърка с мен тази сутрин. Той ще тръгне отново след нея и този път ще получи нещо много повече от наследството й, колкото и голямо да е то. Не сме говорили по този въпрос.
Сивата коса на Рейф, винаги прилежно сресана, сега стърчеше на всички страни. Красивата му ленена яка бе измачкана и той крачеше в кръг из мръсния двор.
— Не вярвам на нито една дума от тази история. На нито една!
— И аз. Но проблемът е в това, че е истина.
Рейф вдигна ножа от мястото, където беше паднал, и го избърса в ръкава на палтото си.
— Човек не може да рискува нито за миг да те изпусне от погледа си. Ето, вземи проклетото нещо. Щом се налага да откарам трупа ти до вратата на вдовицата ти, бих предпочел да свърша с това колкото може по-скоро. Смятам, че ако до един час се измъкна оттук, бих могъл да пренеса останките ти, да си отида у дома и да се напия до смърт още преди полунощ. И, да, разбира се, че ще се погрижа за вдовицата ти.
Джерико никак не хареса човека, когото Смитърс бе довел за свой секундант. Но негодникът сигурно не бе имал достатъчно време, за да го избира. Двамата се бяха облегнали на едно червеникаво лаврово дърво, обвито цялото в имел. Смитърс, облечен в измачкано и мръсно кадифено палто и бежови бричове, чистеше зъбите си с върха на ножа. Мъжът до него надигна една кана и наоколо се разнесе бълбукащ звук.
Двамата все още успяваха да се държат на краката си. Никой от тях не продумваше. Джерико не бе уверен дали вторият изобщо е в състояние да се изправи.
— Уреди ли гробаря? — провикна се Смитърс и злобната му усмивка изглеждаше някак неприлична под ярката слънчева светлина.
— Лекарят ще пристигне всеки момент — отвърна Търнбайфил. — Няма вятър, с който да се съобразяваме, но трябва да имаме предвид слънцето. Рико, ти ще се обърнеш с лице към оня голям кипарис и слънцето ще ти свети откъм лявото рамо. Смитърс, на теб ще блести отдясно. Последен шанс да се помирите, без това да накърни достойнството ви. — Едно от задълженията на секундантите беше да се опитат да уредят нещата без кръвопролитие, ако съществуваше възможност.
Но такава нямаше. Преди двамата мъже да успеят да стигнат до определените им места, пристигна лекарят. Каретата му спря точно по средата на поляната и той се запрепъва навън. Търнбайфил отново грубо изруга.
— Прекалено много ли съм искал, като съм се надявал да видя поне един трезвен човек, замесен в тази история? — възнегодува той.
Секундантът на Тайтъс — с необичайното име Лейдимор, залитна напред и заговори:
— Десет крака… крач-чки… стъпки и после се стреляте, кат ви изброим до три. Ясен ли съм?
— Не така бе, глупак! — яростно му кресна Смитърс.
Рейф пристъпи напред и вдигна помирително ръка.
— Заставате в средата на поляната с прилепнали един към друг крака. Ще участва само едната ръка. След като изброя до три, започвате боя. Борбата завършва при първото проливане на кръв.
Лицето на Тайтъс бе жестоко като на палач. Движейки пръст по острието на ножа си, той започна:
— Като предизвикана страна, аз избирам оръжието. Онзи, който прави избора, определя и правилата. Доколкото знам, няма определени правила при борбата е ножове. Така че, смятам, можем да се задоволим с обичайните: десет крачки, след това се обръщаме, прицелваме се и хвърляме ножовете.
— Боже господи! — прошепна Рейф. — Той има намерение да те убие, Рико. Бъди готов да хвърлиш ножа, когато кажа девет. Или още по-добре — на осем.
Нито едната от страните не предяви претенции за преглед на оръжието. Ножът си беше нож. Той можеше да убие човек само от едно хвърляне. След кимване от страна на Търнбайфил двамата се отправиха към центъра на поляната. Миризмата на пушек беше тежка, но въздухът бе достатъчно чист.