Изправиха се е гръб един към друг, всеки с намерението да убие съперника си. Джерико и преди се беше бил, при това по-често, отколкото можеше да си спомни, но рядко с нож и никога с желанието да види противника си мъртъв.
Броенето започна. Секундантите произнасяха числата едновременно: Лейдимор — неясно и провлечено, а Рейф — отсечено и някак гневно.
При числото три Джерико усети как мускулите на дясната му ръка се напрегнаха. На шест си пое дълбоко въздух и сви ръката, с която щеше да се прицели. При произнасянето на осем почувства как косата на врата му настръхва.
Рейф изкрещя, след него се чу нечий друг вик — на лекаря, който се бе обърнал точно в този момент.
Преди двата вика да заглъхнат, усети пронизващ удар в гърба си.
— Не, дявол да те вземе! Неее! — крещеше някой.
Олюлявайки се, Джерико се обърна. Свличайки се на колене, неестествено спокоен, той вдигна дясната си ръка, в която държеше ножа за острието, и го хвърли, преди да изгуби съзнание. Преобръщайки се във въздуха, ножът летеше във вярната посока, но доста настрани от целта си, като непрекъснато се снижаваше към земята.
Тайтъс наблюдаваше параболата, която летящото към него острие описваше по пътя си. Твърде рано отскочи встрани, което вероятно бе причината ножът да се забие в корема му, вместо да мине покрай него, без да го докосне.
Загледан невярващо в кръвта, бликнала през бричовете му, той изруга. На двадесет стъпки встрани, Джерико лежеше по лице в рядката кал.
Последната му съзнателна мисъл беше за Сара.
Първата съзнателна мисъл на Джерико беше за Сара. Тя бе последвана от удивителното откритие, че адът беше много по-студен, отколкото бе очаквал.
— Вода! — прошепна.
Някой повдигна главата му и той извика от болката, която разтърси тялото му. Усети чашата да се допира до горната му устна. Водата потече по брадата му и някой внимателно я попи.
Опита се да благодари, но се отказа и се предаде на успокоителната прегръдка на безсъзнанието.
Гласове? Значи не беше единственият обитател на ада. Но нима имаше право да очаква привилегията да разполага със свое собствено място сред пламъците? Вярно, че никога не е бил особено лош, но пък и никога не бе проявявал необикновена доброта…
— Бедният дявол, страхувам се, че няма да издържи тази нощ.
Дяволът умираше? Но тогава кой, по дяволите, щеше да управлява кралството му?
— Никак няма да ми е приятно да съобщя на съпругата му.
На съпругата на дявола? Не, на Сара. Аз така и не успях да опитам с теб, нали, любов моя? Но може би така е по-добре — възможно бе прекалено много да ми хареса…
— Оставил ли е някакъв наследник? — запита гласът, който не можеше да разпознае.
Отговори друг глас, този път познат:
— Не, доколкото зная. Само съпругата си и нейното дете, ако правилно съм разбрал.
Исусе! Нима детето на Рикетс щеше да наследи Уайлд Оукс?
— Само през трупа ми! — изстена бледата фигура в леглото. Но детето на Рикетс беше също и на Сара. Не би могъл да лиши от нещо нейното дете.
Джерико се чувстваше така, сякаш лети някъде близо до тавана и гледа надолу към мъжете в стаята. Думите им бяха почти неразбираеми, но имаха наелектризиращ ефект.
— Рико? Можеш ли да ме чуеш? За бога, човече, не се опитвай да говориш! Само ме слушай!
— Всичко е твое — прошепна отново раненият. — И Сара също. Добра жена. Обещай ми, Тюби! Обещай ми, че ще се погрижиш за нея и за детето на Рикетс. Ще го направиш ли?
— Бълнува — каза по-възрастният мъж.
— Лауданум?
Лекарят, по-трезвен, отколкото е бил от няколко години насам, поклати тъжно глава:
— Вече е съвсем изтощен. Понякога става така. Човек не може да се примири с мисълта за смъртта и витае наоколо. Стори ми се, че току-що наследихте къща и жена. Не съм сигурен какво точно означава това дете, но, изглежда, той държи да го остави на вас.
Търнбайфил нетърпеливо поклати глава. След като се бе грижил за приятеля си цял ден и цяла нощ, видът му бе такъв, сякаш бе присъствал на един от известните си из цялата околност приеми.
— Какво стана със Смитърс? — осведоми се той.
— Лейдимор ще го откара при майка му. Момчето няма да преживее нощта. Раните в областта на корема винаги са смъртоносни.
Отчитайки, че Уайлд има някакъв шанс да оцелее, тъй като сърцето му все още биеше и кръвта само се процеждаше през раната, докторът бе изоставил ранения в корема мъж на поляната, а Джерико бе откаран в хотела. Рейф бе платил на две възрастни дами, за да освободят стаята, и я бе превърнал в лазарет.
— Собственикът на хотела ще намери жена, която да се грижи за Уайлд.