Бедният мистър Кайнфийлд преглътна с такова усилие, че едва не изкриви вратовръзката си.
— Мис… Мисис Уайлд, да не искате да кажете, че… че сте…
— Наследница — заяви Сара, като местеше поглед от единия към другия. След това се разсмя и развали ефекта. — Да, сър, наистина. Благодарение на моя дядо, когото никога не съм виждала. Не съм облечена в хермелин и не съм обсипана с диаманти, но няма да ми се налага да продавам зеленчуци, за да се изхранвам.
Очевидно никой от двамата не знаеше как да разбира това. Тя подозираше, че я смятат за авантюристка, която бе изоставила собствения си дом. Което в известен смисъл може и да беше така, но никой не можеше да я обвини, че се е омъжила за богат мъж само заради парите му.
— Аз имам едно много особено изискване. В дома на баща ми оставих двама стари слуги, които трябва да бъдат доведени в Уайлд Оукс колкото може по-скоро. Моята мащ… Второто ми семейство може да създаде някакви проблеми, но Молси и Саймън са свободни хора и могат да отидат, където пожелаят.
Мистър Кайнфийлд обеща да се заеме с уреждането на този въпрос още същата сутрин, след което мистър Уилис й предложи да я откара, до който пожелае магазин по обратния си път към банката. Не че изборът беше много голям.
След като хвърли изпълнен с копнеж поглед към едно шивашко ателие, Сара отклони поканата му. Час по-късно тя се качи с багажа си в каретата, спряла пред хотел „Индианската кралица“, и потегли към последната спирка от пътуването — новия си дом.
И ето че беше вече тук.
— Боже, не е ли великолепно! — прошепна тя, почувствала се внезапно близка с тази огромна двукрила постройка, която се издигаше в края на дългата алея, опасана с дървета. Къщата, както научи по-късно, била построена от най-стария Уайлд и поддържана с любов от следващите преуспяващи поколения.
Очевидно пристигането й беше очаквано. Докато каретата стигне до широкото парадно стълбище, от вратата излезе някаква жена.
Дали това беше икономката, питаше се Сара. Жената не приличаше на нито една от прислужниците, които бе виждала през живота си. Все пак допускаше, че не съществува правило, което да забранява икономките да бъдат високи, грациозни, с блестящи руси коси и с лица, сякаш изсечени върху медальон.
С приближаването къщата изглеждаше все по-окаяна, а жената — все по-красива. С кафявата си рокля и жълто-зелена шапка Сара се почувства старомодна, въпреки че дрехите й бяха шити само преди месец.
С чувството, че изглежда като магарешки трън в градина е рози, тя съжали, задето не си бе направила няколко нови тоалета, преди да се втурне да се омъжва за Арчибалд.
— Мисис Ренегар? — сковано се осведоми тя, щом каретата спря.
— Случайно съм мис Айвидейл Мойер, мадам, но коя сте вие? — Очевидно жената бе на път да я препрати към задния вход.
Добре. Сара не бе живяла толкова години с Норийн, без да научи един-два начина да постига своето.
— Аз — отчетливо произнесе тя — случайно съм мисис капитан Джерико Уайлд. А сега ще бъдете ли така добра да внесете багажа ми?
Докато се чудеше коя ли, за бога, е тази Айвидейл Мойер, Сара се наслаждаваше на ефекта от изявлението си.
— Но мистър… капитан Уайлд… Мадам, сигурно имате някаква грешка. Капитан Уайлд не е женен. Сега бихте ли ми казали коя сте?
Вратата зад назовалата се Айвидейл Мойер тихо се отвори. На прага застана жена, която приличаше на икономка до мозъка на костите си: от бялата риза под бялата престилка до бялото домашно боне.
— Мис… Мадам, тази сутрин получих съобщението, че ще пристигнете. Само след минути ще приготвя стаята ви, но ако искате нещо горещо за пиене, ще ви донеса веднага.
— Значи вие сте мисис Ренегар? — облекчено въздъхна Сара. Вдигна куфара си, но възрастната жена веднага забърза надолу по стълбите, за да го поеме.
— Вие сте само едно малко същество, нали? Но какво си е мислило моето момче, като ви е изпратило чак дотук сама? — Лицето й помръкна. — Божичко, не ми казвайте, че е убит или тежко ранен!
— О, не! Беше много добре, когато го видях последния път — докато се изкачваше по стълбите след високата икономка, Сара се питаше как бе намерила сили да я успокоява, след като самата бе обзета от ужас.
Минаха покрай мис Айвидейл Мойер, която изглеждаше далеч по-малко красива с увисналата си чак до дантелената яка долна челюст.
— Капитанът — изсъска тя — не беше женен, когато нае брат ми. Ако наистина сте негова жена, тогава къде е той? Да не би да се наслаждава на медения си месец сам?
Сара замръзна на мястото си. Придаде си най-надменното изражение, на което бе способна, обърна се и каза: