По силата на стария навик Сара сама раздига мръсните съдове, като успокои възмутената икономка, че би могла да започне огледа на къщата от кухнята, както от всяко друго място.
— Добре… Нека да започнем. Само да сложа този чайник да се стопли. Нейно величество сега ще се развика, че е време да й занесем водата да се изкъпе.
Естер Ренегар се суетеше из голямата, добре обзаведена кухня, миеше съдовете, оставяше ги да съхнат и пълнеше отново чайника от варела за дъждовна вода, който за удобство бе поставен до самата врата. Междувременно не спираше да мърмори за онази жена, която се бе настанила тук без разрешение и веднага започнала да се разпорежда из къщата.
Въпреки че не беше много любезно да се заслушва в клюките, които разпространяваха слугите, Сара бе доволна, че бе изслушала и двете страни, преди да си състави мнение.
— Невероятно безочие, ако питате мен. Може би нямам право да говоря така, но — Господ ми е свидетел — много се зарадвах, когато тази сутрин дойде съобщението, че момчето ми си е намерило съпруга.
След това, внезапно припомнила си мястото си, тя смени темата:
— Вече нямаме готвач. Тази година нямахме достатъчно пари, за да си го позволим, а сега, след като момчето ми продаде кораба си, не ми остана време да потърся. А това е кухнята. Новата метална печка работи много добре.
Молси, помисли си Сара. Тя чуваше само когато си искаше и беше голям инат, но бе великолепна готвачка.
Като посочи с ръка към вратата, през която се излизаше от помещението, икономката й обърна внимание върху няколко интересни неща:
— Това тук е килерът, там е зимникът, а зад тази изпочупена ограда е градинката. Стъпка я едно прасе и сега всички елени в Паскуотанк идват да пасат тук. Онзи ден, когато дойде дърводелецът да оправи течащите покриви, та да не се развалят хубавите дървени покриви, му поръчах да се заеме с нея веднага щом свърши.
Сара си направи мислено бележка да възложи на Големия Саймън грижата за оградата след пристигането му. Той щеше да се чувства много по-удобно, като знаеше, че може да бъде полезен.
Когато чайникът засвири, икономката сложи пресен чай за запарка и веднага го напълни отново.
— Не е много стока, ако питате мен — отбеляза тя и Сара разбра, че отново са се върнали към сестрата на управителя.
Жената подреждаше върху масата чаши, чинийки и голяма захарница. После се обърна отново към господарката си, започна да навива ръкавите си и запита:
— Свърши ли вече всичко? Момчето ми тежко ли е ранено?
Дуелът.
— Не знаех колко точно ви е известно. Джерико беше много добре, когато го видях за последен път вчера след закуска. Той… Другата страна още не беше пристигнала. Мистър Търнбайфил бе тръгнал да ги търси и, струва ми се, Джерико ги очакваше всеки момент.
— Хмм. Ако не беше той, мис Луиза нямаше да лежи на хълма редом с баща си и майка си и двамата си братя, които умряха от треска още преди да навършат година.
— Мистър Търнбайфил?
— О, не! Не той направи детето на моето момиче, а след това го преби, докато бедното се свлече на земята и умря. Но ако той не канеше онези гуляйджии, които непрекъснато се събират у тях, тя нямаше да се срещне с онзи сладкодумен измамник.
Тайтъс. Проклетият негодник! В паметта й се връщаха всички неприлични забележки, които бе подхвърлял за жените, които ухажваше, в това число и за момичето от Паскуотанк. Тогава тя си мислеше, че всяка жена с малко здрав разум е в състояние да забележи онова, което се крие зад прекрасното лице и фалшивия чар. Поне всички нейни приятелки го бяха опознали и бяха отхвърлили предложенията му.
Що се отнасяше до Рейф Търнбайфил, тя го бе видяла само набързо, но той не й се бе сторил толкова лош. Наистина беше малко екстравагантен, но тя го намираше приятен. И, разбира се, с няколко години по-възрастен от Джерико. Но докато съпругът й бе склонен да се отнася сдържано към неприятностите, то Рейф Търнбайфил беше негова противоположност. В такива моменти от очите му надничаше дяволът. Освен ако не се бе заблудила.
Зад нея Айвидейл Мойер се изкашля и така я стресна, че Сара едва не изпусна чаената си чаша. На светлината до кухненската маса жената съвсем не изглеждаше толкова млада.
— Да? Искате ли нещо? Има пресен чай… Пренебрегвайки я напълно, Айвидейл се обърна към икономката:
— Не мога да спя в задната стая. Пушекът дразни очите ми.
— Не мога да ви помогна, мис. Няма друга свободна стая, но мога да сложа една купа е оцет. Това ще прогони пушека.