— Има толкова много други стаи. Защо да не мога да се преместя?
Сара местеше поглед от едната към другата, мъчейки се да отгатне как ще завърши този сблъсък. Защото това беше именно битка.
— Мис Мойер би могла да получи… — започна тя, но Естер я прекъсна:
— Другата задна стая е моя. Винаги е била моя! Още откакто мис Луиза бе бебе и спеше в люлката си. А средната е нейна и аз нямам никакво намерение да размествам нещата й. Мястото на вашия брат е…
— Но е прекалено близо до проклетото тресавище! Ако знаех за този отвратителен пушек, никога не бих дошла тук!
Сара точно смяташе да й обясни, че онова, което я тревожи от тавана, са прилепи, но нещо в лицето на жената я накара да замълчи. За някои хора нямаше връщане.
— Аз ще сменя стаята си с вашата — тихо каза тя. — Пушекът не ме притеснява много. Имах достатъчно време да свикна с него.
Съжали за думите си веднага щом ги произнесе, преди още да чуе неодобрителното сумтене на Естер Ренегар и да забележи победоносното изражение на лицето на мис Мойер. Но беше вече късно. Сестрата на управителя скоро щеше да обитава едната от двете стаи, които, заедно с будоара и банята, граничеха със стаята на господаря. Колко ли време щеше да й бъде необходимо, за да премине това разстояние и да се настани в спалнята му?
Сара не беше толкова наивна. Тя знаеше за такива неща като любовници и държанки. Много пъти беше чувала да се говори шепнешком за това, че повечето мъже в Норфолк поддържат жени за развлечение, без съпругите им изобщо да подозират.
Да, тя знаеше всичко за секса. В края на краищата беше го правила веднъж и нищо чудно в резултат на това вече да е бременна. Мисълта, че съпругът й би могъл да се въргаля под завивките с друга жена, бе достатъчна да накара кръвта й да закипи, ала нещо у Айвидейл будеше нежелано съчувствие. Сара знаеше какво означава да бъдеш нежелана в собствения си дом и да зависиш изцяло от непознати. Самотните жени понякога бяха принудени да извличат максимална полза от неизгодното си положение и ако братът на Айвидейл бе отскоро женен, нищо чудно, че жена му не изгаря от желание да споделя дома си с трето лице, дори и ако то е от семейството.
Най-добре е да бъде търпелива. Поне засега.
Но последната й мисъл, преди да заспи, беше не за Айвидейл, а за Джерико. Къде си сега? Някъде в открито море? Или лежиш ранен, без да можеш да си дойдеш у дома? Забрави ли ме вече?
Часове по-късно Сара лежеше будна в тясната стаичка и слушаше шумовете на нощта. Странно, как можеха да бъдат толкова познати и в същото време толкова различни? Всички дървени къщи скърцаха от нощния хлад. У дома бръмченето на насекомите, викът на бухала и крякането на дървесните жаби я приспиваха. В хотела се бе носела глъчката на нощните гуляи на гостите, примесена е тропота на движението по канала и по пътя.
Тук нощните шумове бяха едновременно познати и непознати. Същото пукане на дървената постройка. Същите викове на козодоя. Но какъв беше този потропващ шум в коридора точно пред нейната врата? И това скимтене? Ако не беше човек със здрав разум, би могла да допусне, че из къщата се разхожда някакъв огромен звяр.
По някое време през нощта започна да вали. Не проливен дъжд, който бързо щеше да напълни пукнатините и щеше да спре така внезапно, както бе започнал, а ситен, който сякаш нямаше намерение да престава дни наред.
— Кълна се, че главата ми всеки момент ще се пръсне хленчеше Айвидейл, щом слезе късно за закуска на следващата сутрин. — Ако не е пушекът, ще бъде дъжд. И съм сигурна, че чух онова куче снощи. Ренегар! Ти ли пусна кучето в къщата? Казах ти, че от космите му очите ми започват да сълзят!
Естер Ренегар точно носеше кана с прясно кафе. Тя седна на масата и Сара й подаде една препечена филийка. Айвидейл подсмръкна и хвърли към икономката пълен с неодобрение поглед. Въпреки че не го изрази гласно, тя очевидно не смяташе, че прислугата има място на масата.
— Прекалено е старо, за да стои навън, когато вали. Не сте ли съгласна, че старите кокали не понасят добре влагата? — Естер погледна многозначително сестрата на управителя, чиято възраст Сара бе подценила, когато я видя за първи път, облечена в синята сатенена рокля.
На ярката светлина в кухнята тя й се бе сторила доста по-възрастна. В мрачната трапезария сега изглеждаше дори стара. Беше облечена в черно. Въпреки че роклята й бе модна и прическата изискана, с няколко спускащи се отстрани къдрици, тъмният цвят лишаваше кожата й от всякаква свежест, като разкриваше дълбоко врязаните между веждите линии и мрежата от бръчки, която се образуваше около устата й.