Но, господи, беше толкова елегантна! Като изрисувана малка фигурка от китайски порцелан. Сара също някога бе имала склонност към подобен финес, но с годините се бе примирила, че никога няма да се сдобие с желаната бяла кожа. Наред със светлокестенявата коса и тъмните очи на баща си, бе наследила и златистия тен на майка си. През лятото, когато беше принудена да работи на открито часове наред, цялата ставаше само един цвят, който определено не се смяташе за моден. Ръцете й бяха напукани, а косата й — прекалено права и тежка, за да може да бъде сресана по друг начин, освен на стегната опашка на тила.
Не беше красавица. Можеше да щипе бузите си и да се маже с ароматичното масло, което Молси й приготвяше, но отдавна бе стигнала до извода, че истинската й стойност като жена е в нейната скромност, здравия разум и желанието й да се труди неуморно.
Не, наистина, размишляваше Сара, тя си имаше своята цена. Винаги бе била весела по характер. Понякога лесно избухваше, но работеше върху тази си слабост. Преди години много се беше гордяла със способността си да увива език около двата си малки пръста и да изсвирва така пронизително, че би могла да счупи стъкло. Това не беше особено женствен талант, но многократно бе печелил овациите на съседските момчета.
Трите жени се хранеха мълчаливо. Навън дъждът продължаваше да се сипе и през него не се виждаше нищо, освен близките дървета по алеята. Сара дочу същия тракащ звук, който я бе разтревожил през нощта, и вдигна поглед точно навреме, за да забележи как през вратата се промъква едно огромно червеникаво куче.
— Дявол да те вземе! — извика икономката. — Седни, Бриг! Ей сега ще те пусна навън.
Значи това беше Бриг. Според Джерико той не беше много приятелски настроен. Сякаш за да потвърди това твърдение, кучето оголи зъби и изръмжа.
Сара веднага разпозна звука. Онова там не е било нито мечка, нито пантера, а бедното куче на Луиза, което пазеше гроба на господарката си. Реши да се сприятели с горкото животно, но без да бърза. Доверието не се печели за един ден. Междувременно трябваше да бъде достатъчно разумна, за да не прави резки движения.
Това обаче не се отнасяше за Айвидейл. С високо подсмърчане тя хвърли салфетката си.
— Ако някой не направи нещо с това отвратително животно, ще накарам Айръм да се погрижи за него. Почтените хора не бива да бъдат подлагани на опасността от заразите, които тези твари носят със себе си!
Зарази? На Сара кучето й изглеждаше доста чисто, но тя имаше много малък опит в тази област. Единственото животно, което бе имала, бе малкият пудел, който баща й й бе подарил една година преди да умре. Горкото животинче изчезна само седмица след това. Няколко дни по-късно бе забелязала ушите и опашката му да висят в дървената къща на Тайтъс.
Нито тя, нито доведеният й брат бяха споменали нещо за случилото се, но бе уверена, че това е негово дело. Още повече Тайтъс бе наясно, че тя знае.
В този момент някой почука на вратата. Бриг изви глава, после отново втренчи малките си жълти очи в трите жени, седнали около кръглата махагонова маса. Айвидейл го наблюдаваше уплашено. Сара не можеше да я обвинява.
Докато Естер бързаше да отговори на почукването, Сара местеше поглед от кучето към Айвидейл и бе поразена от сходството в изражението на разгневената жена и огромното животно. И двамата, помисли си тя, биха били опасни врагове.
Единадесета глава
В стаята — небръснат, раздърпан и с мрачен вид — влезе Рейфъл Търнбайфил. Сара извика леко, скочи от мястото си, заобиколи масата и се вкопчи в реверите на кадифеното му палто.
— Кажи ми! — настоя тя. — Да не би той да е?…
— Джерико е добре — увери я Рейф. Внимателно свали малките свити юмруци и приглади тъмночервеното си палто. — Искам да кажа, че не е много добре, но беше жив, когато го оставих.
Сара искаше да узнае подробностите.
— Къде е? Кога ще си дойде у дома? Много тежко ли е ранен? При него има ли лекар? — И като се вкопчи отново в реверите му, извика: — Рейфъл, да не би да е отвън в каретата ти? Защо веднага не каза?
Беше изминала половината разстояние до вратата, когато думите му я спряха:
— Не, Сара. Все още е в хотела, защото състоянието му не позволява да бъде местен. Сега да отговоря на другите ти въпроси. Ранен е в гърба, но острието на ножа е засегнало костта. Изгубил е доста кръв и изпитва ужасни болки, но полутрезвият лекар, който го прегледа, каза, че може да има късмет да се възстанови напълно, ако междувременно не го хване треска, която да го довърши.
Сара тихо изстена. Пое си дълбоко дъх и се замисли за всичко, което трябваше да направи, преди да отиде при съпруга си. Ако все още се съмняваше в чувствата си, а такива съмнения действително съществуваха, защото не можеше да допусне, че би могла да изпитва нежни чувства към един непознат, то мисълта, че може да го изгуби, я накара да прозре истината.